Живеем в епоха, наситена от образи. Населяваме свят, в който те са превзели обитаваното от нас пространство и са отредили подчинена роля на думите, на словото в него. Точно това предопределя и новите политики на музейната институция, а още повече на художествената галерия, в която образите, завещани ни от поколения художници, са основна ценност в нея. Художествената галерия е преди всичко хранилище, депо, архив от увековечени в картини, скулптури, рисунки, графики – реализирани в материал творчески идеи, „овеществени“ емоции, чувства, мисли на хора, поели по сложния, съвсем не осеян само с добри намерения път на изкуството. Но въпреки това съвременният галериен живот в България много често продължава да обособява изкуството като поредица от образи, онемели творби, познанието за които сякаш остава на заден план. Десетките имена на автори, и по-точно житейският и творчески портрет, който се крие зад тях, имена, изписани върху къс хартия, залепен близо до произведението, са се превърнали в обект на интерес само на шепа историци на изкуството. Ограничилият се в изследователските си дирения изкуствовед все по-рядко довежда до знанието на публиката тези разкази за изкуството и неговите създатели. Това апокрифизиране на познанието – не искам да повярвам, че е неглижиране – все повече конституира пространството на галерията като гробище за образи. И така както туристът в Париж прибягва по алеите в гробищния парк в сърцето на града и когато види изписано познато име на мемориалната плоча, се снима за спомен с нея, така посетителят на галерия у нас приплъзва нозете си по пода и щом погледът му засече разпознаваема картина на изпреди виждани автори като Златю Бояджиев и Владимир Димитров – Майстора изпитва желание да увековечи в снимка интимния си контакт с него. И в това няма нищо осъдително, но когато тази музеографска страст на публиката към колекционирането на съприкосновения е лишена от рефлексия към знанието за тези образи, възниква проблем. Проблемът за общуване с непознатото. Струва ми се, че именно това е мисията на съвременния музей и галерия – да превежда зрителя през разкриваните от изследователите истории/разкази за десетките известни и неизвестни художници и артефакти. Защото, мисля, че онова, което вълнува днес, са микроисториите, частните случаи, „малките“ истории, в които на посетителя в художествената галерия се предоставя възможност за общуване, но не с образите като носители на естетическа наслада, а като словесни репрезентации на Другия, който е достатъчно чужд/екзотичен, но и в същото време достатъчно близък, за да бъде (разоб)личен.

От друга страна, нужно е да си даваме сметка, че в съвременната ситуация, в която играта на глобализми и последвалият от нея разпад на граници между свое и чуждо, макар и на пръв поглед парадоксално, като че ли води до увеличаваща се потребност от (о)познаване на локалното, другото, различното. Това предопределя странстването на индивида – пътуванията както отвъд контура на държавната граница, така и в териториите, заключени от него. Струва ми се, че въпреки сериозните демографски размествания и етнически кризи в страната и породените от тях качествени изменения на общия климат на живот, тъкмо изградената мрежа от музеи и галерии – депа на паметта, както и потребността от съприкосновение на глобалния човек с онова, което вече е изгубил в цивилизационното си израстване, са онова, което възвръща индивида към самоидентификация. Тласка го да подири съхраненото отвъд рамките на космополитния град, защото „най-дълбоките проблеми на модерния живот се коренят в стремежа на индивида да съхрани независимостта и уникалността на своето съществуване от надмощието на обществото на исторически наследеното, на външната култура и техника на живота“. И колкото Ницше да вижда в тази борба на индивида условие за неговото пълноценно развитие, всъщност в нея прозира един основен мотив – съпротивата на субекта срещу всеки опит „да бъде нивелиран и използван в един обществено-технически механизъм“. Тъкмо в тази ниша, вярвам, че трябва да се търсят функциите на съвременния музей и галерия. Адаптирането на тези институции е дълъг и трудоемък процес, но струва ми се, че екипите на множество от тях имат компетенциите да го осъществят. Сред тях, предвид

активния живот на галерията през последното десетилетие,

безспорно бих посочил този на ХГ „Илия Бешков“ в Плевен. Екипът, който през 2018 е натоварен с нелеката задача да отбележи 60-годишнината от създаването на галерията. И както при всяка кръгла годишнина, това е време за преосмисляне, но и време за очертаване на нови траектории на развитие на институцията.

През далечната 1947 се провежда първата известна ни обща изложба в Плевен, участниците в която ще положат основите на организирания художествен живот в града и ще изиграят същностна роля за изграждането на културната инфраструктура в региона. Част от нея е и градската галерия в Плевен, чието начало е положено с дарението на една малка сбирка от картини на Кирил Цонев, Иван Ненов, Давид Перец, Николай Евров и Борис Коцев през 1951, която за първи път е показана в салона на читалището в града. Интересно е да се отбележи, че това се случва във време, в което към Кирил Цонев и Иван Ненов са повдигнати обвинения за неспособността им да се справят с формалистичните тенденции в своето изкуство. Нещо повече – през 1951 двамата са уволнени от преподавателския състав на Художествената академия в София, която през същата година е преименувана в ВИИИ „Николай Павлович“. Преломен етап за развитието на институцията е отделянето ѝ от структурата на Историческия музей и установяването ѝ в новопостроената през 1978 специално за нуждите на галерията сграда, която и днес е един от символите на града.

Днес галерията разполага с експозиционна площ от 2500 м2, а в депата ѝ се съхраняват повече от 6000 произведения на изкуството, систематизирани във фондовете „Живопис“, „Графика“, „Скулптура“, „Икони“, „Пленери“, както и впечатляващите не само като обем, но и като значение за историята на българското изкуство лични фондове „Илия Бешков“ и „Ангел Спасов“, в които се опазва по-голямата част от творческото наследство на двамата автори, оставили своя ярка и неподражаема следа в изкуството ни.

Първата значима в национален мащаб художествена изява на галерията е направена още през 1978, когато в залите на новопостроената институция е подредена изложбата „Подвиг, признателност, дружба“. Значителна част от представените в раздели „Живопис“, „Скулптура“ и „Графика“ произведения от български художници са откупени за попълване на художествената сбирка на галерията, произведения, които разкриват посоките и нюансите на развитие на българското изкуство през един от най-сложните, все още неоценени в пълнота и пораждащи множество дискусии исторически периоди в страната. Именно тази колекция, попълвана активно и през 80-те години, сигурен съм, ще е една от ключовите, през които в едно обозримо бъдеще ще можем да оценим подобаващо и доколкото изобщо е осъществимо – безпристрастно, случилото се на сцената на българския художествен живот между 1944 и 1989.

Днес, 60 години по-късно, ХГ „Илия Бешков“ и настоящият ѝ екип са изправени пред предизвикателствата на предстоящото. Времето, в което ще трябва да изтръгнат публиката от съществуването ѝ, удавено в онемели образи, и да я поведат към разказа за смисъла на изкуството и неговото място в живота ни. Към историята, която ни тласка не към обвинения или прошки, а към, струва ми се, най-важното – способността да познаваме и разбираме света, който населяваме.