7 – 28 юни 2022
СБХ – Шипка 6, зала 1А

Рядко са изложбите, представящи художествен текстил. Текстилно? Никога не съм възприемала текстилното изкуство като такова. Колкото обичам меките материали, толкова не обичам да ограничавам художниците с тази дума. Така само се отдалечавам от онова, което вярвам е изкуството – свобода и комуникация. В действителност същественото е способността на текстилеца да пресъздаде концепцията си през и чрез работата си. Творецът е способен да остави метала да говори като коприна, а вълната да тежи като бетон. Текстилците използват материали, нетипични за текстилното изкуство, не от вчера, но продължаваме да се ограничаваме с определения. Свободната интерпретация на художника при стилизиране на формата посредством текстилни техники е процес, по време на който се ражда концепцията на художествената творба. Като знам колко свобода, нестандартни решения и техники с всевъзможни материали дава нишковото изкуство, много ми е трудно да продължа да го наричам текстилно. Затова и в настоящия текст ще избягам от поставянето на етикети и определения какво изкуство е това. Отдалечавам се нарочно и от термините текстилна пластика или гладка тъкан. Когато едно произведение говори, няма значение от какво е изградено. Важното е творбата да изпълнява важната работа, която нейният творец ѝ е делегирал – да комуникира с неговата публика.

„21“ / поглед в изложбата, СБХ, Шипка 6, зала 1А

Редки са събитията, които събират толкова покорители на нишката на едно място. Това е причината с такова нетърпение да отида до изложбената зала на СБХ, за да разгледам изложбата „21“. Експозицията представя работи от повече от 60 автори. Към регламента е подходено по много различни начини, защото само по себе си числото 21 представлява океан от възможности за изразяване. Някои артисти са избрали да коментират чрез творчеството си изминалата година, обуславяна от изключително много кризи (Дима Недялкова-Каприева), други – да пресъздават времето си в картини (Александра Стоянова), а има и такива, които са изразили себе си абстрактно (Катя Петкова).

Изложба „21“ представя нишката в нейните различни роли. Тя е ефирна, спокойна и нежна, но може да бъде силна и динамична. Има душа и точно като водата има способността да приема всевъзможни форми. Притежател е на необуздан характер. Нима може да е различна, когато има толкова важната задача да помогне на артиста да сподели себе си?!

Нишката е инструментът, с който художникът разказва за онова, което го вълнува.

Не е задължително да бъде разбран. Комуникацията между изкуството и възприемащия изкуството е един много личен разговор и трябва да се случва естествено. Съветвам посетителите на изложбата да оставят материята да говори. Ще получат възможността да се срещнат с много различни материали и техники. От минитекстил (Ния Якимова, Женя Адамова) до арт инсталации (Антония Табакова, Мила Стоева). С темата е боравено индивидуално и изключително искрено.

Интересно е в действителност каква палитра от техники и цветове ни предоставя тази експозиция. Има работи, които влизат в диалог по много оригинален начин. Добър пример за това е творбата на Антония Табакова. Излъчва динамика, която контрастира на нежните въздушни пана от Ирина Голева. Двете произведения успяват да покажат на публиката абсолютно различни подходи и посвоему да се откроят. От една страна, наблюдаваме естествените цветове, които Голева е оставила природата спокойно да отпечата върху коприната. Обратно на нея, „Привидно неподвижни, пътуваме със страшна скорост“ се отличава със смели цветове и динамика. Табакова оставя сноповете щрихи да се разхождат по повърхността, за да придаде чувството за скорост, което споменава в заглавието. Тези две работи подаряват много различни усещания, които се допълват, когато са организирани в едно пространство.

Донякъде в опозиция попадат и две творби от един и същ автор. Маргарита Допчева разработва темата „21“, като насочва вниманието на публиката в различни посоки. Макар и при „Пренареждане“, и при „Разговор“ да откриваме метала като материал за изразяване, и двете произведения оказват своеобразно въздействието и имат собствен характер. „Разговор“ повлиява по-остро на сетивата заради ръждивите оттенъци и наслагването на палитра от метални елементи. Парченцата мека стомана са онова, което поддържа крехките нишки на „Пренареждане“ на земята. Пироните не успяват да сломят изцяло тъканта и тук изглеждат по-слаби от нея.

„21 сцени от ежедневието + 3 специални“, пачуърк от Александра Стоянова, в същината си представлява автопортрет. Младата авторка представя себе си, илюстрирайки мигове от своя ден. Кои са трите специални не мога да отговоря, защото творбата споделя лични моменти, но поставя и интересни въп-
роси. Носи приятно спокойствие може би заради едно усещане за несложност на действията, които сцените описват. Всеки елемент е намерил своето място. Фигурите са преувеличено наивни, което ме спечели безусловно. След позитивизма, събран в тези цветни епизоди от Стоянова, художничката Галина Докова ме отвежда към една не толкова райска сцена. „Изгубеният рай, но не от Джон Милтън“ е чудесен коментар на безумието, което беше 2021. Безумието, което вече не ни учудва, защото свикнахме да ни е безумно. И ако не сме възприемали годините преди пандемията като рай, в мислите ни през месеците на локдаун рай беше точно времето, което може да прекараме навън с близките ни. Привидно лесното щастие за един ден се превърна в блян. Самотата стана приятел, който ни гостува всяка вечер. Да се научиш да не се плашиш от неестественото е доста страшно. Докова оставя маските да оформят рамката на

онова, което се научихме да не търсим последните две години – близост, любов, допир.

Пандемичното ни съществуване е тема и на Дима Недялкова-Каприева, „XXI век: 21 година“, която показва двете лица на „преди“-то и „сега“-то. Мащабният ръчен ситопечат на две тъжни очи зад маска оставя следа у онзи, който възприема работата. Всеки може да види себе си там. Болестта ни научи да говорим за раздялата с близките и дистанцирането като за нещо напълно естествено. Каприева е събрала болката от едната страна на плата. Същата е оставена безсилна откъм цвят. Другото лице на тъканта е топло, емоционално и здраво. 

Когато видях „Нещата от живота“ на Михаела Пъдева, ми изникна думата „различна“. Имам много други думи, но тази точно най-много ми помага да я опиша. Щуро чувство и дива изразителност, които ми издават това колко дълбоко свързани са творба и творец. Ще избягам от размишленията за това колко е сложна и изразителна, защото това е нещо, което трябва да се почувства индивидуално.

„21 година“ на Дора Славова ме подсеща, че диалогът е успешен, когато знаем как да мълчим. Близостта е привидна, ако сме привикнали да говорим с формални и неискрени думи. Тя не съществува насила или вирее за кратко, когато е фалшива. Двете розови фигури ми припомнят колко резки можем да бъдем, макар и с кротки думи. Подсещат ме и за това как не успяваме да се видим един друг, защото гледаме себе си, разчитайки само на собствените ни очаквания за другия. Отчасти работата отправя препратки към самотата, но самотата като приятел. В онзи смисъл, в който я има само защото освен нас го има и другия. Човек си мисли, че е самотен, защото може и да не е. И в този смисъл отказва да живее щастливо със самотното си аз. Славова е оставила сами да разпознаем нашата си истина. Да решим има ли срещу нас наистина някой, който да чуе хилядите неща, които имаме да кажем.

Не е лека задача да овладееш нишката. „21“ е събирателна точка както на автори, които успяват да се сближат с нея, така и на такива, които се отдалечават от нея максимално. Всички те продължават да оформят, допълват и променят

разбирането за текстила като изкуство без граници.

Не е лесно да се пише за художествения текстил, когато художникът е надскочил това понятие и твори извън него. Овладяването на класическите текстилни техники и материали са онова, което учи, че има безкрайно поле за надграждане в нестандартното и нетрадиционното. Затова аз не писах просто за текстила, а за изкуството като цяло. Изложбата „21“ трябва да се види и почувства, не да се чете. На едно място е събрала артисти, които имат много да разкажат.

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 03 / 2022, 8 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук: