10 декември – 21 януари 2022
СБХ – Шипка 6, зала 1А

Текстът е част от изданието „Илия Бешков. 120 години“ на Художествена галерия „Илия Бешков“ в Плевен. В книгата се публикува за първи път цялата колекция от творби на художника, които се съхраняват в институцията. Изданието съпътства едноименната изложба на автора, показана последователно в Плевен през октомври 2021, а месец по-късно и залите на СБХ – Шипка 6 в София.

120-годишнината от рождението на Илия Бешков ни дава наново повод да се вгледаме към наследството му. Стотиците моливни и тушови рисунки, десетките акварели и гвашове, творческите разработки, в които авторът е увековечил

впечатленията си от срещата с човешкото, с низкото и пошлото,

с възвишеното и земното. Най-голямата част от това художествено наследство днес е част от колекцията на Художествена галерия „Илия Бешков“, Плевен. Разгръщайки купчините листове, пред нас се разкрива вселена, изпълнена с човеци. Със събития, плът и кръв. Със смях, сарказъм, ирония, тегоба и нега, сърцатост и мрак. Листове, по-голямата част от които нямат самостойна естетическа стойност, но затова пък са безценни документи за сякаш всевечното – видяно, съпреживяно и приведено като материално доказателство през ръката на художника. А съдът на времето непрекъснато ни доказва истинността на тези документи.

Илия Бешков / от изложбата

Началото на пътя към тяхното сътворяване започва през 1901, когато Илия Бешков поема първата си глътка въздух в село Долни Дъбник (Плевен) и както сам той пише в автобиографията си, година преди смъртта да го отнесе от света на живите през 1958, роден е в дома на дядо си. „Тоя селски дом вече е бил препълнен със синове, снахи, дъщери и внуци. Пето и последно дете на баща си, той е и последно раждане в този дом на седемнадесет души от всички възрасти. Огромен двор, препълнен с всякакъв добитък, храни, коли и машини! Седемнадесетият човек, малкото дете, не е било очаквано от никого, нито е станало надежда някому сред това сборище от различни характери и възрасти: интелигенти и неграмотни; мистици и отчаяни материалисти; добри лели, зли снахи и ожесточени зълви; етърви, пиячи и въздържатели; пуритани, певци, музиканти, безбожници и черковни псалмопевци… Тия работливи и лениви, волни и потиснати, пребогати и бедни, жаждущи и отегчени родители и роднини, закърмят малкото нечакано дете. Тая многообразна, буйна роднинска кръв протича в жилите му и то рано-рано получава белезите на тоя чуден дунавски дом, в който всеки бива наказван и сам наказва някого. Домът е здрав – без болести и смърт. Хора, добитък и плодородие са сякаш във властта на могъща чужда воля, на нечие лудо въображение, което обърква и оправя всичко. Пред детските му очи израстват безкрайни ниви, вятър разнася и пилее цветя, птици, всякакви гласове, рев на животни. Малките му колене не могат да избродят тая луда земя: то язди коне, катери се по гърбовете на волове, биволи и свини, посяга на всичко, вкусва и пилее всичко – ведно с птиците и вятъра, който единствен внася порядък в това разточителство. Тук трябва да стане разумен и полезен човек, но не знае как. То реве, загубено в Гергинин дол, и никой го не чува. Тогава изрязва свирка от бъз или свирчовина и свири. Песните са готови – те никнат като тревата и зреят както всичко наоколо. Природата не разбира от говор. С тия нейни звуци то влиза кротко в пазвата ѝ заедно с птиците, вятъра и щурците…

Там няма ни полза, ни загуба…“ (1957)

Навярно тъкмо това сгушване в пазвата на природата оформя отношението на Илия Бешков към битието на хората. Той всякога трудно ще се вписва в човешките лутаници и ще гледа дистанцирано на случващото се дори когато събитията засягат него самия. Ще върви по своята пътечка, за да премине ателиетата на Художествената академия в София, ще пътува, ще странства, но всякога ще се движи от собственото отношение за устройството и реда на нещата, а никога от въжделенията и очакванията на другите. Ще върви и ще опрощава за злотворства и думи, за причинената болка, за грабежите. Ще прости дори и отнетата му свобода: „Лежа скован от болки и студ. Тежката врата скърца и аз трепвам. Млад стражар се препъва в мен. Той разбира и неочаквано изхлипва: „Избиха хората…“ Моля го да мълчи, но той вече плаче. Вдига ме и ме изнася вън. Тихо слънчево утро. Младият полицай излиза и се връща през близката портичка. Поставя в ръцете ми топло мляко, кифла и си отива. Портичката е отворена към свободния свят. Може би никой не ще ме потърси?… Но в душата ми свободният свят е погинал. Доядох кифлата и с усилие се смъкнах в мрачното студено мазе. И портичката към свободата, и тежката врата с двойни ключалки останаха отворени. Други врати се бяха отворили за мене. Аз им бях простил.“ (8 септември 1957)

И преди, и след 1944

на Илия Бешков ще се налага да прощава многократно

– на властимащи, на родственици, на приятели. Но всякога ще рисува, а от 1945 ще се превърне в преподавател, който изповеднически ще повтаря пред своите студенти в Художествената академия: „Рисувайте, докато сами се превърнете в рисунка.“ Така изпод ръцете на художника ще се явят хиляди образи, които не могат да ни оставят равнодушни. Образи, които имат своя биография, но които без словото на своя създател остават неми. Както сами ние оставаме неми пред това Бешково слово.

Няколко дни преди умореното му сърце да се отдаде на покоя, треперещата му от спомена за зверствата на света ръка ще напише: „От три дни съм в болницата във Владая. Човек не се връща жив от болница, освен ако случайно или погрешно е попаднал там. Никаква надежда! Гледат ме внимателно – като непогребан мъртвец. Всичко ми е ясно и известно. Новото е кучешкият лай на владайските псета, коректността на прислугата и естествената добрина на хората. Чистият зимен въздух се носи благодатно над тоя нерадостен и грозничък пейзаж – малко див и осъден на вечна бедност.

Между мене и тая природа няма нищо общо.

Аз ще умра тук. Кучешкият лай ще остане – през пролетта и лятото ще се смеси с мирис на чубрица и топъл човешки дъх. Но аз ще бъда съвсем, съвсем далече… Лекуването ми е една от шегите на моя живот. Може би най-тъжната. Не крия, че плача често. Но не мога да определя точно за какво – затова и не бива да бъда обвиняван. Все пак кучешкият лай и звездите ще останат, а това може да изпълни с утеха едно умиращо сърце.“ (12 януари 1958)

Илия Бешков умира само 16 дни след като написва тези думи.

***

Днес, когато 120-годишнината от рождението на Илия Бешков ни подбужда да се обърнем към наследеното от него, екипът на ХГ „Илия Бешков“ в Плевен ни дава среща със завещаната ни негова вселена, безценни фрагменти от която се съхраняват в депата на институцията. Среща с творчеството му и с простата истина, че голямата наслада от битието се постига тогава, когато успеем цялата горчивина на живота да превърнем в усмивка, искрена и чиста, с която да даряваме първия срещнат човек. Тъй както всякога е сторвал Бешков.