В настоящата си изложба русенската художничка Василка Монева е събрала картини, рисувани в периода от 2006 г. до миналата седмица. Вероятно сега от мен се очаква да направя стилов и формален анализ на произведенията. Не смятам да навлизам в тази изкуствоведска проблематика. Художничката се опитва да разкрие един дълбок човешки свят в картините си, преизпълнен с чувства и неподправена истинност, затова те биха загубили от подобен научен изказ. Не вярвам, че Василка се интересува много как ще категоризираме и опишем живописта й. Тя не робува на тези етикети. Художничката диша заради изкуството си и чрез него. Така напълно отдадена на своите емоции, живее извън шумотевиците и капризите на големия град. Старата архитектурна прелест на Русе – терасите и оградите от ковано желязо, покривите на старите къщи, очарованието на близките села я пленяват непрекъснато и като резултат на това естествено вдъхновение пейзажите й са наситени с онази искрена чистота и мечтателност, която мисля, че малко днешни художници притежават. Местата, многократно изобразявани в картините й, вероятно пресъздават щастливи спомени от живота на художничката.
Василка Монева с удоволствие се оставя на инстинктите и експериментира по отношение на техническите средства, с които си служи. Опитва се и търси да постигне в изкуството нови внушения за безвремие и безметежност. Мога спокойно да кажа, че тя се забавлява от сърце и е най-щастлива, когато рисува. Любопитна като всеки истински художник по душа, Василка е като малко дете, изпълнено с най-неочаквани приумици. Тя например иска да види какво ще стане, ако промени гледната си точка и нарисува драпирана покривка на маса, но без да виждаме масата под нея. Така покривката, придобила нова роля, плавно и важно се рее в картинната повърхност. За Василка е съвсем естествено да нарисува уж самотна и безлюдна червена гара, но някак ти се иска все пак да надникнеш през прозорците й или да тръгнеш в посоката, оказана на стената, водеща някъде зад ъгъла. Какво ли те очаква там? Такива са и някои безлюдни созополски пейзажи на художничката. Уж конкретни, уж познати, а изглеждат иреални в нашите представи. С такива свои произведения Василка провокира себе си, но резултатът в крайна сметка е провокация към зрителя.

Името на Василка Монева винаги се свързва с натюрморта и интериора. Там тя е във вихъра на темперамента си. Досега повечето от тези нейни произведения носеха артистичната природа на художничката – колоритни, бъбриви, капризни. Днес Василка иска да ги покаже в друга светлина. И в по-ранните й платна сме виждали подобни единични опити. Сега поривите й в тази посока са от съвсем друго естество. Тези картини са подчертано монохромни и спокойни. Платната са оставени от художничката безмълвни. Не започват първи разговора си със зрителя, а изчакват тихо кой ще разкрие тяхната мистерия. Обект на творчеството на Василка са едни и същи любими предмети – драперии, плетени столове и маси, ябълки, вази, фруктиери, глинени кани, цветя, рамки на картини и стативи; все предмети от света, в който живее художничката. От днешна гледна точка за нас те са се превърнали в символи – марка на Василкината живопис.

Не на последно място ще спомена рисунките, с които започнахме подредбата на експозицията. Те са изпълнени с прецизност, старание и любов, защото и те, както и живописните й произведения, са „правени за собствен кеф”, както художничката обича да подчертава.
Затова харесвам и уважавам Василка, заради тази нейна човешка позиция. В днешния труден материален свят да имаш смелостта и силата да правиш нещо за „собствен кеф”, да не робуваш на модни тенденции, на съмнителни чужди мнения и комерсиални съблазни, да останеш автентичен и да запазиш искрата в себе си е повече от достойно и заслужава адмирации.

Анжела Данева