Откривам изложбата на Неделчо Нанев, не само защото го познавам близо 30 години и не защото с него успяхме да запечатаме на филмова лента някои от най-ценните български ръкописи като Асеманиевото евангелие, Лондонското евангелие на цар Иван-Александър, Манасиевата летопис и Томичовия псалтир, старопрестолния Търновград. Не съм единствената, работила и имала щастието да общува с него, подчертавам общува – малко позабравено състояние, то няма нищо общо с това, което сега често наричат комуникиране, една не особено привлекателна дума, или поне за мен лишена от емоционалност.
Откривам сега изложбата не на реализиралия се в киното художник, а една изложба послание – дума, с каквато накрая все по-често ми се случва да назовавам изложбите, не само на мои връстници или по-възрастни от мен, но и на значително по-млади колеги.

В тази изложба няма да видим живописните му архитектурни видения от стара София, живописните миниатюри, с които преди четири години ни зарадва. Това бе изложбата, с която в галерия „Българи” почетохме, а не „отчетохме” 75-годишнината на Неделчо Нанев, както после видях, че тя е наречена от един мой колега. В новата изложба на Неделчо Нанев се усеща едно продължение на екзистенциалните проблеми, които винаги са го вълнували и които той представи след престоя си в Северна Африка преди 30 години. Тогава Антоний Дяков нарече, много сполучливо, картините му от пустинята „лунни пейзажи”, не само защото част от тях бяха посветени на Лунната планина в Сахара. В тази изложба той показа три цикъла „Времето”, „Патината на времето” и „Настроения”, и трите посветени на най-трудното – цвета на времето и неговата рефлексия върху най-непостоянното у човека – мимолетното настроение. За да уловиш подобно състояние като психологичен еквивалент, самият ти трябва да притежаваш чувствителни струни и сетива и, не на последно място – да успееш да осмислиш философски, случващото се около теб, като част от философията на човешкото битие. В тези живописни късове от пустинята предметността бе така дифузна, че на моменти те приличаха на лирични абстракции, напомнящи спомени от преживяното.

Картините в настоящата изложба са включени в един-единствен цикъл, който художникът е нарекъл „Панахида за брястовете”, или умрелите брястове. Като всички негови изложби и тази е

резултат от дълго носена лична драма

и собствено преживяване, препокриващи се с болката от умиращите дървета, от които са останали само белите стволове и клони, напомнящи изсъхнали ръце. Ръце, които се опитват безуспешно да докоснат небето, като тези на гаснещия живот на най-близкия до него човек. И за да види зрителя драмата на случващото се с живата природа, гората на Кремиковци, която не е единствената гора от мъртви дървета, той срязва короните им и фактически създава илюзията за изсъхналото сухожилие на умираща човешка материя.
Преди близо 30 години, снимайки филма с Жан-Мари Дро за Нерон, по собствено желание на Димитър Казаков направихме епизод в гората на умрелите брястове до Роженския манастир. Там Нерон се въплъти във вълк, виещ към луната по начин, който напомняше воя на вълчицата при загубата на вълчета й. От всички епизоди Нерон най-много държеше именно този да остане във филма като показателен за човешката небрежност и високомерие към природата и животните. Така той обясняваше в своите монолози след снимките причините за това негово настояване.

Мъртвите брястове на Неделчо Нанев са перфектни като цветова хармония и това не се дължи на неговата компетентност от дългогодишното му преподаване на теория на цветовете в Художествената академия, нито на особено честото филмово кадриране на творбите му. Те по-скоро привличат с начина, по който той намира пластичен еквивалент на преплетените изсъхнали клони. Картините му са своеобразен, чисто негов живописен ребус, който бих назовала, ако си послужа с езика на поезията, цветна алитерация. Една форма, в която жива и мъртва природа така се преливат, че от липсата на граници между тях се ражда една нова форма, нова жива материя, която аз бих нарекла живописна структура, наподобяваща безкрайното движение на плазмата.

В това пулсиращо въздействие на цветната материя в платната му, се откриват белезите на чисто Неделчо-Наневската жизненост, с която той върви в живота от най-ранна възраст и се бори с житейските трудности, които при него специално са били в изобилие.

Така че панахидата на Неделчо Нанев за мъртвите брястове е и послание към нас да не допускаме да се превърнем в подобни мъртви съзерцатели на ставащото около нас и тъй като вярвам в изконния смисъл и призвание на изкуството, формулирано като че ли най-кратко и точно от Андре Малро, ще завърша това, необичайно представяне на изложбата на Неделчо Нанев, с тях. „Не забравяйте никога, че ролята на изкуството е да изреже катаракта, пердето на очите, т.е. да ни даде възможност да прогледнем и да ни направи вечно зрящи”.

Аксиния Джурова