Творческият живот на Анастасия и Людмила е успореден и всяка със своите търсения намира себе си в другата. Говоря за тези две представителки на българската художествена култура по малко име, не защото ми липсва уважение, а защото виждам в тези зрели авторки

неугасващия дух на момичетата от художествената гимназия,

които са играли в двора на училището, по-възрастните помнят, че първата сграда беше точно тук, на това място, където се намира в момента Съюзът на художниците.

Когато разгледах прекрасно наредената от колегата Георги Тошев - Бени изложба, защото това е майсторство, което не всеки изкуствовед притежава, слязох в кафенето и си поръчах много сладко кафе и така както в „Безкраен празник" на Хемингуей написах първото нещо, което ми дойде наум за съвместната изложба на Людмила и Анастасия. Това са словосъчетания, които са излезли от моята лексика на изкуствовед и са дълбоко неприсъщи на изразяването на съвременното комерсиално общество. Написах импулсивно какви са те за мен като автори и като творчество. Като изброявам, първото е служене на изкуството, добродетелност, пиетет към учителя, скромност, чистота, хармония със себе си, с природата и с изкуството, безизкусно приятелство, самоотверженост в комерсиалния и жесток свят на конюнктурата, в която живеем. Когато споменавам за пиетет към учителите, малцина от нас знаят, че Анастасия Гюкова взема самолета, минава през океана и вижда своя професор Любомир Далчев на другия край на света, на другия континент, за последно. Нещо което ние, ръководителите на националната култура не можахме да направим. Кой ученик днес прави това за своя учител? Анастасия и Людмила, която пък е ученичка на друго голямо име в българската монументална стенопис Гочо Богданов. всъщност са разпънати от невероятния си монументален по характер и като мащаб талант. Малките пластики на Анастасия, нейните невероятни експерименти с тази рибя кост звучат фантастично като образи от други светове и всъщност са монументални творби. Вижда се, че живописните произведения, дори изящните акварели, както и акварелите върху коприната на Людмила са също монументални.

Чудно е в този свят, който обитаваме и в който се сблъскваме непрекъснато с една неправомерна, бих казала груба конкуренция, в която изгубихме усета и лексиката на езика, да не говорим, че сме я изгубили по причина на това, че нравствените ни стимули и жалони в живота се деформираха и срутиха. Изложбата на тези две прекрасни художнички ни връща без носталгия в онова добродетелно време, когато художникът рисуваше, за да се препитава, но едновременно с това изкуството за него беше мисия в живота и начин на съществуване. Правенето на изкуство е начин на живот. Ето Ани Владимирова, колега от Галерията за чуждестранно изкуство ми каза /тя отблизо познава Людмила/: „Всичко, до което се докосне Людмила дори и най-баналното и битовото се превръщат в изкуство.” Това умение, този божи дар, който е култивиран и съхранен в настоящия, доста труден и компромисен живот. Това нещо е ценност, за която им благодаря не само от гледната точка на професионалист изкуствовед, а и като човек, благодаря им, че ни припомниха, че човек може безрезервно да обича изкуството и да му служи.