Сещате ли се за понятия като талант, ерудиция, образованост, култура? Тези добре познати определения, които характеризират особеното човешко отношение, всякога неуточнено и всякога като че ли колебливо, когато се отнася за художник, ме карат да направя поредния опит за формулиране на истинския духовен феномен – изкуството. Особено - изобразителното изкуство. Тази странна пълноводна река от стилове, похвати, надежди и, разбира се, най-вече идеи, която прилича на митичната река Ганг в Индия, в която милиони поклонници влизат всеки ден с надеждата за пречистване.

Когато през 50-те години на ХХ век милиони ателиета на художници по света бяха залети от т. н. абстракция, малко хора са си представяли, че отново за пореден път ни залива един естествен процес, предизвикан от феноменалната гениалност на художници в развитие, художници откриватели, които като пионери посаждат своите безкористни открития и не търсят компенсация. Но масовостта на едно явление в изкуството не значи задължително покачване на неговото качество. Затова още по-ценно става присъствието на автори с принос там, където се смята наивно, че е достатъчно само да се определиш като един от колектива и вече да си значим. В Полша през 70-те години на миналия век студентите, желаещи да изучават т. н. „нефигуративна живопис”, подписваха декларация, че ще работят 4 години само в този стил, като своеобразна гаранция за сериозност при получаване на познания за нещо изключително самостойно. Разбира се, това беше демократичен опит за изясняване, че в света на изкуството не съществува фаталност на битките на идеи, че условността на върховете и падините не са за сметка една на друга и колкото по-добросъвестно е отношението на художника към явленията, толкова е по-сигурна възможността за индивидуален напредък.

Намирам, че такива встъпителни думи и мисли имат особено значение при представянето на изкуството на Иван Шуманов именно поради странното двойствено качествено впечатление от неговите живописни работи в тази изложба. Десетилетия след преминаването ми първоначално през най-добрите училища за изкуство у нас – Художествена гимназия и Академия – отстоявам категоричното си мнение, че нищо не е било по-трагично за новата история на изобразителното изкуство от сляпото безмозъчно следване на похватите на т. н. импресионисти („впечатлителници” – на български), за което гениалните първооткриватели нямат никаква вина. Интуитивното уж цапотене е провалило не един или двама иначе добри, но не особено умни художници, а други е съблазнило с фискални резултати, което е не по-малък провал. На фона на това и на нашенското тотално преклонение пред псевдоимпулса художници като Иван Шуманов първо са редки изключения и второ – са категорично в ситуацията на нисък, почти нулев праг на разбиране. Художествено общество, в което и досега основанието за аналитичност и критичност е мярката „харесва ми - не ми харесва”, си затваря свенливо очите пред такива работи, все едно, че ги няма или ги приема само ако са направени някъде другаде. Явно Иван Шуманов, макар и твърде млад, не само е познавал съдържателните образци и автори на сериозната абстракция, но е и пристъпил към цялостно създаване на личен концептуален поглед.

Моята връзка с него е рецензията в далечната 1989 година, която написах за неговата дипломна работа по графика, характерна още тогава с постижения в областта на самостойната форма, сама по себе си изкуство, без патериците на разпознаваема сюжетност. (Между другото, първата абстрактна работа по графика създаде Албена Михайлова, също от Пловдив, която я назова тогава за алиби „Митове и легенди”). В малкото години след завършването на Академията, отделени му от съдбата, Иван Шуманов е постигнал върховното за един художник успешно усилие за целенасочена концентрация. Учудващата зрялост за неговите години се изразява в тези композиции от познати геометрични форми и съвършено непознато настроение и въздействие. Голямата зала тук с насочено осветление подпомага цялостното излъчване на произведенията, които показват висок баланс между интелект и усет за картина. Това са работи, родени, създадени с огромен процент качествена модерност и само по потъмнелите рамки си личи, че са правени преди две десетилетия.

Не мога и не се наемам да коментирам какво е щял да направи авторът до днес, но вихърът на таланта му, обуздан от задълбочен интелект и съвършената технологична прецизност, поставя тази негова експозиция като жалон за всички мислещи художници.

Специално поздравявам неговите верни приятели, които не го забравят, и лично Петко Генов, който е главен организатор. Радвам се за това апостолско, почти безнадеждно в днешното време усилие, което показва, че талантът и културата са между нас, независимо дали картините са складирани в някой таван, или изложени за малко в галерия и да ни напомнят за самотното величие на художника, което винаги има смисъл, докато има човешка цивилизация. Тези табла съвършено изкуство не са НА Иван Шуманов. Те СА Иван Шуманов от великия град Пловдив и какво по-хубаво от това, че са връх, който никога няма да ни разочарова.
И ако има критици в публиката, искам да заявя: „Моля, споменавайте името на Иван Шуманов всякога, когато пишете за модерното, съвременно изкуство на България.”

Иван Газдов