откриване: 27 февруари, 18:30 часа

организатори: СГХГ и фондация „Процес-Пространство“

Иво Милев, куратор:

Изложбата „Въображението е моята кръвна система“ в СГХГ е ретроспективна за творчеството на художника Емил Стойчев (р. 1935). Той е една от най-значимите фигури в българското изобразително изкуство от втората половина на ХХ век. Неговото първо явяване пред публика е в тази сграда, когато през 1961 на емблематичната Първа младежка обща художествена изложба той излага две свои творби редом със значими български художници от това време. 

Стойчев е разпознат като явление още с първата си самостоятелна изложба (1965) от такива критици и наблюдатели на художествения живот, с усет към новото, като Кирил Кръстев, Владимир Свинтила, Димитър Аврамов… 

Този типичен градски човек и художник започва като пейзажист. Откъм средата на 1970-те фигуралните персонажи, населявали досега спорадично неговите пейзажи, пейзажни (или тематични според Аксиния Джурова) композиции и интериори, ще станат доминиращи с коренно променена роля – ще бъдат основен организиращ център, около който ще се разиграва „сюжетът“ на композиционните му решения. Емил Стойчев ще се превърне в разказен, притчов художник, което качество ще запази и досега. Новата промяна започва с разработките и експериментите в портретния и автопортретния жанр. От класически портрет платното се превръща в портретна композиция: „Портрет на Атанас Яранов“ (1975), „Портрет на Георги Чапкънов“ (1976) и др. Картината започва да се превръща в ребус, в смислово поле, а психологизмът на човешките образи е от решаващ интерес.
Последните повече от 30 години Емил Стойчев дели времето си между Париж и София и продължава да работи. С течение на времето от широките пространства на своите пейзажи и композиции той сякаш бяга и се прибира в ограничения кръг на едно интериорно пространство, както и самият той става все по-затворен и по-самотен: предпочитам ледения дъх на самотата, казва художникът.

Емил Стойчев / Портрет на Яранов, 1975

Образният език на Стойчев става все по-загадъчен и труден за проникване. Той се опитва да споделя с нас, разказвайки ни притчи. Но защо е този усложнен език, сякаш пречка за споделяне, отколкото в помощ? Всъщност защото само така могат да бъдат отправени послания, това е езикът на посланията – повече 

остроумна и завоалирана игра, ребус, игрословица, гатанка,

отколкото теза. Емил Стойчев не е морализатор, той е скептик, отнасящ се повече с насмешка и иронична усмивка към активностите на живота, нашите борби, възходи и падения. В една картина трябва да има тайнственост, загадъчни неща, казва Стойчев. Тайната е изкушаваща и привлекателна, докато остава тайна. Когато тя се разкрие, става просто баналност. Тоест към тайната ние може да бъдем само насочвани. И единственото откритие, разбулване, което си струва, е нашето откритие и нашето разбулване, енергията, вложена в него. Това е простата икономика на тайната.

Емил Стойчев е един от тези неистови герои на нашето съвремие, опитали се да се освободят от хватката на света и неговите условности, съобразявайки се с които живеем. Една илюзия и по-добре тя да бъде красива…

Иво Милев, куратор на изложбата