Eкспозицията в изложбения център на ул. „Шипка” 6 от 4 до 25 юни 2010 се превърна за мен в подтик за отговори. Тя се оказа повод за ретроспективен размисъл, в трамплин да събера мислите си и да направя образ от думи. Така мисля, че ще отдам дължимото на автора, като му изградя портрет, базиран на стойностните му качества, без да абсолютизирам конкретния облик на една изложба. Изложбата като артефакт за мен постави въпроси, оспори стойности и породи отговори. Те сами по себе си са продукт на стари и нови впечатления, на изследователска работа с произведенията по различни поводи и в разнороден контекст.

Димитър Киров, космополит, бохем, емблематична фигура за Стария Пловдив отново е във фокуса на художествения живот с една поредица от изложби, добила известност като „Дикириада”. Както приживе, така и сега пловдивският художник е оспорван или хвален от критика и публика. Присъствието му в изложбения живот е адмирирано от едни, иронизирано от други или направо игнорирано. То обаче остава факт и не в това е въпросът. А в истинските и режисирани стойности на нещата. В настоящия момент става дума за изложба с юбилеен характер, която представя Димитър Киров такъв, какъвто той би искал да остане в паметта на поколенията - с последните си платна. В този смисъл класическата ретроспекция като подход, основана на представителни, в повечето случаи стойностни творби, знакови както за художника, така и за българското изкуство, тук като че отстъпва място на представата за художника, формирана от късните му творби. Така тази изложба би могла да се разглежда като своеобразен етап-епилог в рамките на поредицата от изложби през месец май в Пловдив.

Гражданин на света, свързан с Истанбул, Пловдив и Париж, навсякъде съпътстван от любимата Ро, с неизменната лула, опиянен от аромата на маслена боя в града под тепетата – така рисувам с думи Димитър Киров. По памет.
Димитър Киров (1935-2008) започва да се изявява регулярно в края на 50-те години и като част от пловдивската група през 60-те години кара и критици, и зрители да се замислят над неговите творби.

Принципно, във всеки един момент творбите на Димитър Киров представляват адекватно отражение на преживяното. Те са крайно субективни като присъствие и разпознаваеми като артистично звучене. С малки изключения в тях виждаме доказателство, че Димитър Киров е автор с лична иконография. Това твърдение се основава на устойчиво повторяеми образни структури както в стенописните, така и в кавалетните му творби.
Художникът гради картините си с раздвижена, варираща линия и експресивен колорит. Изображенията са динамични, свободни и синтетични. Цветът е същностен и типичен – ярък, малко нервнонапрегнат, но витален. Към това мога да добавя, че в неговото творческо кредо неизменно съжителстват реалното, осезаемото, предметното с историко-митологичното, универсалното и националното.

Последните творби на художника са специфични. Носят нещо драматично, неспокойно, малко хаотично, сякаш прибързано... В същото време са нетипични като изразност, като звучене, като смисъл. Те съдържат отпечатък на тревожност и непримирима нервност, и мъничко тъга, и въпроси без отговор. Затова е трудно да подлежат на обективен анализ. Те подлежат на емоционално усещане.

Даниела Чулова – Маркова