юни – юли 2023
Арт център Плевен

Животът е мистерия...

Вчера, докато пътувах към морето, получих съобщение от Чефо, мой изключителен приятел от Бургас, който ми изпрати по вайбър снимка на Иво, Стойко и Моната, седнали на стълбите пред някаква обществена сграда. Тъй като моето съзнание винаги прави невероятни връзки, първоначално в ума ми изплуваха изразът „актьори“ и архиетипът на вечните приятели и защитници на правдивото – тримата мускетари. Засмях се вътрешно и продължих да карам. Вечерта, както си стоях в хотела, ми звънна Моната с любезна, но нетърпяща отказ покана: „Събрахме се и решихме, че ти трябва да ни откриеш изложбата. Идвай веднага в Плевен!“. Естествено, че няма как това да се случи, тъй като съм на 400 км оттам, но капризният пръст на съдбата си знае работата. Предиобед един приятел ми праща тяхна снимка, а вечерта тези момчета ме канят на откриване на изложбата им!

Стойко Даскалов, Иво Бистрички, Симеон Шивачев / от изложбата

Как се открива изложба, без да си видял произведенията, но познаваш до болка авторите? Въпреки че блестя със своето отсъствие, реших да се доверя на интуицията си, както обикновено, и да използвам първосигналната връзка с класически филм. Неизбежно е, когато авторите винаги са били участници в моя филм като близки приятели и творци, с които имаме общи изяви. Филмът, който мисля, че ги олицетворява най-добре на тази снимка, е „Добрият, лошият и злият“ на Серджо Леоне от 1966 г. Малко хора знаят, че всъщност оригиналното му име е „Добрият, лошият и грозният“ („The good the bad and the ugly“). „Добрият“ Иво Бистрички интерпретира класическата митология от Гърция до Рим, като деконструира съвършените пропорции и невероятните архитектурни постижения и наслагва своя собствен отпечатък. Това трансформира общочовешкото и го персонифицира като артистичен акт. Добавянето на допълнителни художествени елементи върху вече съществуващи иконични образи обръща погледа на зрителя и обърква историчното познание.

„Лошият“ е Моната с неговите празни идоли и сложни душевни терзания от еуфоричен екстаз до мрачни депресии. Той от години работи със скрап, но не по повърхностния и елементарен начин, а създава сложни, въздействащи и разпознаваеми скулптури, граничещи със сакралната символика. Ако произведенията на Симеон бъдат поставени в пещера, със сигурност биха предизвикали някаква странна форма на идолопоклонничество, достойна за филма „Лудият Макс“ („Mad Max“).

Най-далече от светското и популярното, творецът, скъсал връзката с действителността, е „грозният“ Стойко. Познавам творчеството му от повече от 20 години, от живопистта до последните му асамблажи. Винаги съм се впечатлявал от неговата проста интерпретация на сложните психологически процеси в нас. Дори и сега, когато се опита да ми обясни по телефона за костите на мъртви останки, които е събирал и експонирал като намерени обекти (found objects), ми каза: „Искам да пресъздам живота, който продължава да съществува и в отвъдното.“ Грозните, сурови и необработени предмети, подредени в изящна геометрия, са част от буквалния натюморт. Това са едновременно разглобени, но и подредени конструкции, подобно на апокалиптично лего, изграде но от костите на различни животински видове.

В тази зала съжителстват три различни форми на мистерия – от платоничната красота, през унищожителната сила на огъня до природните останки, символизиращи смъртта.

Изложба-апотеоз на красивото и тленното –

една от вечните мистерии на изкуството. Това е поредната успешна колаборация между тримата приятели, отдадени изцяло на идеята на съвременното изкуство. Рядко съществуват подобни категорични художници, които безкомпромисно отстояват себе си и идеите си.
Аз вярвам изключително в дуализма. В свят на създатели и потребители за мен Иво, Моната и Стойко с чистия им порив на съзидателност винаги са били далеч от консуматорите. В този смисъл е и цитатът от филма „Добрият, лошият и грозният“ – „На този свят има два вида хора, приятелю. Тези, които носят заредени пистолети, и други, които копаят…“

И накрая, за мен тяхното трио олицетворява триглавата ламя. Всяка глава живее отделен живот, но ведно свързани с едно тяло, наречено приятелство и изкуство. Годините минават, но те още продължават да работят съвместно и да си сътрудничат. Не е ли именно приятелството, сплотило вдъхновението във всяка една творба в тази изложба, най-голямата мистерия между тях?

Симеон Стоилов

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 04/ 2023, с. 18
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук: