12 – 23 март 2019
галерия „Райко Алексиев“, София

Новата изложба на Павел Койчев в галерия „Райко Алексиев“ е поредното радостно събитие за почитателите на творчеството на автор, на когото имат пълното доверие, че неизменно ще ги дари с добре премерената доза изискано удоволствие на едно вдъхновяващо и винаги изненадващо стойностно изкуство. „Градината на тревата“ е визуално пластическо предизвикателство за публиката, физическо изпитание за самия скулптор и лична провокация с търсените импозантни размери на отделните фигури, с излизането от комфортната зона на рутината и удобството на вече доказано можене. За първи път извън рамките на общата скулптурна композиция художникът е изваял монолитни образи, надхвърлящи в пъти мащаба и на най-големите фигури от досегашните му пластични ансамбли. Струва ми се, че и за първи път Павел Койчев пристъпва към библейската тема за изкушението. В авторската интерпретация на сцената с вкусването от „ябълката на познанието“ прозира и тълкуването ѝ като акт на първото отдръпване от земното ни начало. Кои са пътищата пред човечеството, какви са перспективите за развитие след откъсване от земните пасбища, кои са посоките към другите реални светове? В процеса на търсене на идея за духовната мощ на човека, за неговото израстване, за познанието Павел Койчев категорично и по нов начин овладява едно добре познато пространство, успява да привлече вниманието ни към него отдалече, още от там, откъдето в правоъгълния отрязък на прохода към експозицията се вижда като на екран „Градината на тревата“.

Магнетична сила ни кара да прекосим този подход и да навлезем оттатък… Мощно привличане ни изтегля навътре, до онези позиции, от които всички ние ставаме част от монумента, местата, от които белотата и чистотата на формите, тежестта и статиката им имат завладяващо въздействие. Движението и покоят, напрягащата сила на ракурсите са толкова вълнуващи, предадени с такава убедителност, че гигантските обеми на фигурите и обобщени образи на тези древни библейски наши прародители респектират.

Бих препоръчал на всеки от присъствалите на многолюдното откриване на изложбата на Павел Койчев да намери свободно време и да посети поне още веднъж „Градината на тревата“, за да види отново Адам, Ева и летящата над тях „ябълка на познанието“, притихнали в отсъствието на други хора в залата, така, както ги е гледал и създателят им Павел Койчев, аранжирайки тук своята версия на може би най-митичния от разказите в библията – разказът за драмата в Едем.

Не знам дали зала „Райко Алексиев“ е най-доброто в България пространство за скулптура, както твърди самият Павел Койчев, но очевидно това е най-подходящото място за Неговата скулптура – скулптурата такава, каквато я разбира и създава той. За последните две десетилетия изложбите на Павел Койчев, разгърнати в експозиционната площ на зала „Райко Алексиев“ могат да бъдат разглеждани като отделна и много специална тема в историята на тази галерия. Все още добре си спомняме своеобразния пробив във времето и пространството с „Нещо лично“ през 2013 година или зашеметяващия композиционен вихър на летящите хора от „О, щастливи дни…!“ през 2016 година… А как само лети времето – в преносния смисъл на този абстрактно-алегоричен хронологичен полет назад към „изгубения рай“, но и в буквалния – защото формален повод за това представяне е наближаващата, колкото и да не ни се вярва, 80-годишнина на Павел Койчев. Респект пред тази нестихваща творческа енергия!

Любен Генов

+++

ЗА ПАВЕЛ КОЙЧЕВ

Познавам Павел Койчев от сто години… и си мисля за него, разпиляно понякога, с добро чувство. Свързват ни много общи преживявания от годините на ученичеството ни в Художествената гимназия, в старата, разрушена преди 2-3 десетилетия сграда на улица „Шипка“ в София. Но какво точно ме подтиква да се видя с Павел Койчев, да го потърся в тефтерчето с телефони и адреси? Защо така, някак си настойчиво, упорито се сещам да му се обадя? Никаква случка, мое състояние или особен знак „за намиране“ на Павката, както му викахме, нямаше. А за мен той и досега е Павката от Художествената гимназия и общите ни екскурзии и катерения по скалите на Комините на  Витоша и на слизането ни в Джендема на Стара планина. Е… и още впечатления от 3-4 запомнени негови изложби – необичайни и интересни скулптурни изложби в залата „Райко Алексиев“, в СГХГ, изложение край село Осиковица…, а сигурно и забравям още няколко негови изяви.
Човекът стигна обективно до Луната. Лети около земното кълбо по всички посоки и техниката улеснява заробващо бързо всички ни да мислим, че напредваме. За къде? Поради какви успехи и усилия на „развитието“ – вселенско, човешко, общочовешко и дълбоко лично развитие?

Разпилените ми мисли в тази насока се появиха, след като неочаквано лесно се чух по телефона с Павката. Попитах го как е и как са децата и внуците му, а той ми каза, че на 12 март 2019 г. ще има изложба в „Райко Алексиев“. Зарадвах се много на успешното ни свързване и се замислих, вече на другата сутрин: защо и как – именно как?! – с радост чух гласа му и научих от него новината за предстоящата изложба. При цялата ми вече леко хаотична старческа мисловност още веднъж се смаях и зарадвах на простичкия факт: нова изложба на Павката! А това значеше много неща, толкова много важни неща за приятеля – връстник и колега по „изобразително изкуство“. Като споменавам това изобразително, пластично, абстрактно или реално изкуство, все още „за очите“, преди всичко за преживяваното му чрез гледане, си спомних като на забравена стара кинолента няколко от изложбите на Павел Койчев и неговия винаги нов начин на изразяване в тях.
След телефонното обаждане от вечерта и съобщението за подготвяната от Павел Койчев изложба, направих отметка на календара си за датата на откриването. Събуждайки се на другия ден, се замислих. Чувствах, че ние все още не познаваме дълбоко загадъчните психични сили и енергии, които изграждат и крепят човека. Е, разбира се, мисля за човека съвременник и същевременно за онзи непроменен, вечен, упорито заложен като устойчива, но все още неясна величина човек!!!

Отидох в библиотеката на Художествената академия и отворих справочния каталог  на името на Павел Койчев. Прегледах документираните на хартия, тиражирани и заложени в библиотеки и книжни магазини слова за Павел Койчев.

Какъв „твърд скулптурен материал“ е предпочитал Койчев, каква най-неочаквана е материалността в някои от изложбите му? Отговорът би бил: всякакъв, неочакван и обичайно избягван: от хартия, картон, плексиглас, гипс, бали от прясно окосена зеленина, от сено и още разнородни породи дървесен материал, а и други елементи… все необичайни.

Прелиствах статии за Койчев, монографичен илюстрован албум за Койчев от Лозанов, „плуващи“ в отделни публикации и други негови творби – те наистина плуваха във вода, стояха в Осиковското землище или се мъдреха в определени местности на Черноморския ни район. А за читателя на книгите архитектурно-пространственото изразяване на Койчев и неговите чисто скулптурни изяви с островчета от клонаци и с почиващи на тях птици всичко това беше ново, впечатляващо и предлагащо необичайно преживяване. И коя е доминиращата нагласа  на скулптора Койчев? Човекът Койчев! Като крайна констатация за явлението Павел Койчев е много трудно да се рече кратко: реалист мечтател, понякога присмехулник или възрожденски възторжен поклонник на природата е той? Неизтребим енергичен труженик и неуморим изобретател е той! Същевременно в него живее и добродушно-ироничният скептик. Но каквито и да са словесните определения за таланта у Павел Койчев две устойчиви коти в неговата творческа душевност не са намирали нито пластическа изява, нито са го обсебвали. Черногледият драматизъм относно съвременността и меланхолната притесненост спрямо съществуващата от природата трудност за човечеството никога, никога не са му били близки.

А това само по себе си е рядка творческа сила.

Дора Каменова