Скулптура
Преди броени дни завърши поредната изложба на един от най-известните наши скулптори Валентин Старчев.
На не много художници Господ предопределя вълнуващи в творчески план зрели години. Способността да изненадваш почитателите си (а защо не – и неприятелите си?) е наистина голям дар...
Скулптура на страстта или страст към скулптурата? Този риторичен въпрос би могъл да изчерпи всякакъв анализ, защото е най-прекият път към разбирането на неговата пластика. В някакъв смисъл моите думи са наистина позакъснели, тъй като изложбата вече е минало, макар и скорошно. Но голямото предимство за автора е, че новата му колекция оставя дълбока следа. Аз самата пиша по спомен сега, но не ми е особено трудно. Пред очите ми е едно цялостно изживяване – над подробностите и над конкретиката.
Изложбата беше събитие.
Галерия „Райко Алексиев” бе преобразена. И формално, и смислово. В тъмното пространство с матови, графитени стени и с насочено навътре осветление, досущ като театрални прожектори, пластиките живееха в собствен свят или по-точно – като на сцена. Сцена на обикновения човешки живот, но без декор и без миманс. Само главни герои. Главни герои, които обаче не играят роли. Носители на изконни човешки чувства. Самодостатъчни във възхода си, издигащи интимността до вечен порив, преживяващи падението си с умерен патос. Герои със стаено достойнство, но и с мощно изразени състояния.
Вече няколко пъти пиша по нещичко за Валентин Старчев и хем ми се иска да повторя нещо – заради натрупванията и диалектиката, хем се опитвам да погледна под нов ъгъл на творчеството му – както, експериментирайки, прави той. За едни по-стари пластики в ателието му бях казала: „... Огромни, бели, гипсови фигури може би скоро ще заблестят в бронз. (Всъщност никога няма да „заблестят” благодарение на безупречния вкус на автора си) Сега, не знам защо, но си представям последните му творби в камък. Те са силни, динамични, едро моделирани, като някакви живи природни форми. Монументална скулптура, невлияеща се от размера.
Внушителните, едри обеми са богати, изразителни и живи. Движението е силно, повърхностите са пипнати от ръката на истински майстор. Цялата форма просто трепти... Не знам дали и как се запазва истинската, непреднамерена вибрация при леене (да, знам, че не е невъзможно). Но все пак си ги представям в камък – докоснати лично от ръката му, дай Боже!
На места грубите повърхности преминават в по-изчистени и гладки плоскости, създавайки неподражаема игра на събиращи се и раздалечаващи се пространствени структури... игри за напреднали.
Мисля, че тази изложба на Валентин Старчев е по-драматична, по-обобщена и по-изведена като общо внушение от останалите. За мен поне тя съдържа (не мога да се отърва от сегашното време, защо ли?) в най-голяма степен понятието „вечност”. Имам предвид не само това, че е стъпила много сигурно в територията на нашата, а и на европейската модерна класика. По-скоро в нея прозира една
овладяна драматична чувствителност,
а така също прави трайни естетически и духовни изводи, които са най-близко до неясното понятие „мъдрост”. Усещаш на най-дълбоко ниво, че скулпторът е постигнал някаква особена вътрешна хармония. Умиротворена страст, може би е това...
Дали става дума за бурна емоция в общоприетия смисъл на думата, до романтика на ежедневието или пък до смела (заради многобройните аналози) интерпретация на библейската история за Каин и Авел, разбираш, че си в досег с артист par excellence, който отдавна е спрял да се интересува от дребните суети, краснописа на моделирането и показната ефектност. Ще пощадя и него, и вас от клишето за излъчваща се собствена светлина, за професионализъм, хуманност и т. н. Важното е, че лаконичните и ясни в пластически смисъл обеми – лабиринти носят нещо доста по-голямо и смислено от обикновена радост за окото. Те са пластически израз на една душевност.
Ненапразно на много места по света работите на Валентин Старчев са намерили заслужено убежище и ще бъдат горди свидетели на променящите се времена.
Напоследък често се опитвам да разбера защо новото изкуство е такова, каквото е. И един от отговорите ми е, че хората вече не са цялостни... те са силно разпокъсани... някакви същества на парчета, което не означава – личности. Авторската позиция се превръща в доста неясно опипване на чужди вкусове и криволичене по чужди пътеки, често водещи до задънена улица. Съответно посланията се размиват във фрагментарни изводи и недостигащи до публиката си маловажни експерименти. Казвам всичко това, защото в изложбата на Валентин Старчев ( може би съм леко носталгична), но изпитах усещане за праволинейност, за превърната в художнически жест интелигентност и дълбочина. Усещане за стабилност в развитие. За убежище, за място без компромиси, за сериозност без дидактичност – все неща, които ме вълнуват особено.
Способността да превръщаш чувствата си в изкуство е присъща само на големите художници – тези, които могат да съединят емоционалност и аналитичност, деликатност и сила и да не губят тръпката Валентин Старчев...
Десислава Минчева