От 11 октомври до 5 ноември всички изложбени зали на галерията на ул. „Шипка” 6 отвориха врати за Шестото международно триенале на сценичния плакат, което през годините на своето съществуване се утвърди като едно от най-мащабните и авторитетни международни изложения в сферата на графичния дизайн. Единствената проява в световен план с фокус върху сценичния плакат.

Историята на триеналето включва 6 поредни издания, повече от 90 акции и международни проекти, изложби в България и в повече от 50 града в целия свят; десетки каталози и албуми...
Зад внушителните цифри се крие желанието на организаторите да създават не само актуална професионална платформа за сценични плакати, но и за идеи и възгледи в съвременните визуални и сценични изкуства.
След 6 издания и 16 години съществуване триеналето вече е показател за тенденциите и посоките в графичния дизайн както в локален, така и в международен план.
Участието на повече от 50 млади български автори тази година е свидетелство за интереса и необходимостта от подобно начинание.
Желанието за съизмеримост с високите световни образци и отстояването на професионални критерии бяха водещ възглед при подбора на съпътстващите изложби и при съставянето на международното жури. Негови членове бяха знакови имена в световния графичен дизайн.
Сред тях са основателите и директорите на две от най-авторитетните международни изложения за плакат – Лех Майевски, Полша - международното биенале на плаката във Варшава и Фил Рисбек – професор в университета в Колорадо, главна фигура в организацията на престижното международно биенале на плаката - Колорадо, САЩ.
Триеналето може да бъде наречено „спасителна акция” за „съживяване” на един все по-рядък и изчезващ елемент от нашата културна среда - сценичния плакат. То е опит за провокиране, изследване и промяна на нагласите и очакванията в онези гранични полета, в които се срещат визуалните изкуства, рекламата и обществените  комуникации.

Тази година Голямата награда на Шестото международно триенале на сценичния плакат бе присъдена на Томаш Богуславски от Полша. Две равностойни награди /бронзов плакет/ получиха Кирил Златков (получил и наградата на Димитровград за български автор) и Франсоа Каспар от Полша. Наградата за млад автор до 35 години в памет на Асен Старейшински бе за Страхил Димитров, а на Арт директорс клуб – София за български автор – на Стефан Десподов. Десислава Десева беше отличена като студент, участник в триеналето.

В желанието си да провокира диалог и дискусия за специфичната природа на сценичния плакат Албена Спасова - се обърна към членовете на международното жури и към двама от българските автори (Димитър Трайчев – член на селекционното жури и Кирил Златков – носител на голямата награда в конкурса  „Шопен”) за коментар около БЪДЕЩЕТО НА СЦЕНИЧНИЯ ПЛАКАТ.

Мишел Буве, Франция:

Театралният плакат не е само красиво парче хартия, което да си закачиш в дневната.
Плакатът трябва да бъде направен за улицата. Той трябва да привлича любопитството на хората и да ги кара да отидат в театъра.
Театралният плакат не се прави за графичната сцена; той трябва да бъде и израз или визуален превод на текста.

Пекка Лойри , Финландия:

Елегантен, интелигентен и изтънчено брутален, когато е необходимо, сценичният плакат няма за цел да бъде произведението на изкуството, представяно на сцената; той е огледало, през което можем да надзърнем на сцената. Той повдига завесата и загатва какво ще бъде гледано, чуто и преживяно. Той примамва и съблазнява. Той може да шепне и да вика едновременно. И винаги знае как да се държи, дори вулгарно, когато е необходимо. Театърът или музиката могат да бъдат облагородяващи, но когато музиката или героите в една опера не са благородни, то това трябва да се почувства в плаката. Иначе резултатът е вял. Животът на Шуберт и Бетовен е бил злочест: Бетовен е бил глух, а Шуберт умира от венерическа болест в мизерия и изолация. Дори при Брехт и Марков не винаги нещата са розови. Добрият сценичен плакат издава миризма и когато е необходимо вони, но той знае как да го прави със стил, тъй като лошият вкус е просто лош вкус, и ако той има лош мирис, бързо разбираш, че не искаш повече. Сценичният плакат не е литургия или меню, инструкции или описание на продукт, макар че сценичните плакати, създадени от режисьори, често изглеждат така. Те са кофти. А плакатите, създадени от комисии, естествено са още по-кофти. Но добрите сценични плакати са трайни и остават. Аз вярвам, че винаги ще има място и бъдеще за тях.

Лех Майевски, Полша:

Разбира се, времената, когато плакатът бе доминиращ визуален носител на рекламата, пропагандата и информацията, отдавна са минали. Появиха се нови медии – като интернет например. Но плакатът си остана крал на графичния дизайн. Той продължава да бъде запис на събитието, на неговото място и час. За колекционери, любители и музеи той е една от най-евтините и достъпни области на изкуството.  Броят на музеите на плаката, биеналета и любители на това изкуство е доказателство, че плакатът продължава да бъде важен и търсен елемент на нашето съвремие.

Божидар Икономов, България:

Не искам да си представя театъра без неговите плакати.
Не желая градът да бъде лишен от цветната им провокация.
Те са лице, фасада, облик и история на театъра.
Те остават в съзнанието ни смешни или тъжни, карат ни да се усмихнем, да се замислим, не ни оставят безразлични.
Докосват емоциите, помним ги дълго след падане на завесата.
Заслужават аплодисменти.
Да ги извикаме на бис!

Божидар Йонов, България:

СТЕНАТА-СЦЕНА.
Той е там, на улицата.
Винаги срещу мен.
Той се ражда за миг, друг път с мъка, някога уви мъртъв.
Но винаги там, на своето място.
Аплодиран или освиркан от хиляди очи.
ТЕАТЪРЪТ и ПУБЛИКАТА не могат без НЕГО.
ТОВА Е БЪДЕЩЕТО НА СЦЕНИЧНИЯ ПЛАКАТ.

Кирил Златков, България:

... В широкия си смисъл сценичният плакат следва, а в много случаи и изпреварва, надскача визията и идеята на сценичното произведение, за което е предназначен, и тoва е обяснимо с желанието на плакатиста да вдъхнови и впечатли повече хора/зрители със случващото се на сцената и в душата на авторите на произведението. Тенденциите и посоките се определят и от съвременния графичен език и неговите моди и формализиращи капани. Трудно е да се очертаят ясно основни тенденции заради преплитането на функциите на плаката – от информативността до самостоятелността му като произведение. Многообразието на сценичните изкуства и авторските подходи либерализират и стиловете на съвременния плакат. Все пак можем да отбележим модните напоследък хладни типографски издържани плакати в духа на ранния Баухаус, а на другия полюс - свежото завръщане на рисунката в плаката и търсенето на естествено и непреднамерено неглиже излъчване на изображениятa. Синтезираната ясна идея на плаката винаги ще бъде мерило за стойността му.

Димитър Трайчев, България:

... Днес сценичният плакат не е корабокрушенец на самотен остров. Той е част от огромната флотилия, която защитава интересите на всяка марка. Защото зад всеки случил се спектакъл, бил той  локален или глобален, стоят неописаните и некредитирани усилия на фенове, помагачи, сподвижници. Плакатът е техният кораб на паметта.

Георги Господинов

Големият билет
Сред всичко, което вика в един град, сред всичко, което иска внимание, плакатът има свой особен глас. Той не вика за себе си. По-скоро като Йоан Кръстител вика за онзи, който има да идва след него. За театралното представление.
Плакатът е конят пред файтона на представлението. Ако аз съм хубав, казва конят, то да знаете колко по-хубав е файтонът, който тегля подире си.
Неговата суета не е негова суета. Тя е хубавата суета на цял един театър, на театъра като цяло. Светлата суета на изкуството.
Улицата е неговата галерия. Плакатът е Пепеляшката на изкуството. Но Пепеляшка с предчувствие за чудо.
Плакатът е грозното пате на изкуството, в което спи лебед.
Цялата тази галерия от несъбираеми образи – кон, грозно пате, Йоан Кръстител и Пепеляшка, може да бъде събрана само във фантазията, светла и шантава, на един плакат.
Плакатът най-сетне е един голям билет за театъра в главата ни.
Приятно гледане.

+++

ШЕСТО МЕЖДУНАРОДНО ТРИЕНАЛЕ НА СЦЕНИЧНИЯ ПЛАКАТ

или за вертикалния поглед на СТЕНАТА-СЦЕНА
Шестото международно триенале на сценичния плакат е безспорно най-вдъхновеното, разнообразно и щедро от всички състояли се издания досега. Фактът, че вече утвърдилият се в Европа и по света като безкомпромисен по отношение на художествените стойности и вкуса фестивал на плаката се случва именно по време на криза е повече привилегия, отколкото някаква форма на лукс. Лукс на свободния творчески дух да изразява себе си отвъд всяко клише, цензура и традиционно схващане на образните и знаковите системи. Дори нещо повече – в показаните над 500 плаката от 300 автори от 49 държави има важни и ангажиращи провокации, с които не всеки световен фестивал може да се похвали.
Тази година многообразните авторски плакати са пръснати на различни места – за първи път са разположени и на четирите етажа на „Шипка” 6, а също така, разбира се, в Полския институт (където сме свикнали да виждаме най-доброто от представителите на полската школа). Има ги още в театър „София” и в галерия „Мисията” към Външно министерство. В СБХ е подредена сериозна колекция от плакати, направени от световни артисти по поръчка на триеналето. Най-интересните провокации този път варират около огромните теми-обобщения: „Театърът – това съм аз” и „Гогол и сцената”, като на 1-ия и 2-ия етаж са събрани творбите, участващи в конкурса на триеналето. На третия етаж са мексиканските образи на свободата, пак там са наредени и няколко десетки медални пластики, пресъздаващи театрална символика. На 4-ия етаж е силната изложба на членовете на международното жури Лех Майевски от Полша, Мишел Буве от Франция, Пекка Лойри от Финландия, Божидар Икономов и Божидар Йонов.

Всъщност в Полския институт са част от най-интригуващите плакати, селектирани за международния конкурс, вдъхновен от музиката на Шопен „200 години Шопен”. Повечето от тях впечатляват с изобретателността и поетичността си, пречупени през индивидуалния почерк на авторите, пропити от лесно разпознаваемото лустро на полската школа. Съвсем друг акцент са японските творби на всепризнатите майстори Икко Танака и Шигео Фукуда, гостоприемно приютени в галерия „Мисията”. Както е известно, легендарните Танака (1930-2002) и Фукуда (1932-2009) са създатели на японската школа в графичния дизайн и все още имат мощно влияние върху стила на европейските си колеги. Те са участвали като автори и членове на жури в триеналето през периода 1998–2007, а сегашното им триумфално завръщане е организирано в тяхна памет със съдействието на японската фондация за насърчаване на културата. Документалната част на триеналето е разгърната във фоайето на театър „София” с близо 40 плаката, проследяващи маршрута на изложбите и международните проекти на триеналето през изминалите 16 години в над 50 места по целия свят.

Изключителен оптимизъм лъха от цялото събитие, включително от документалната му част, която нагледно показва във фоайето на театър „София”, където са символичните подстъпи към сцената, пътя на утвърждаването на творческата независимост отвъд географските граници. Това в крайна сметка е и внушителният път, изминат от създаването, през популяризирането и разгръщането до сегашните респектиращи мащаби, в които триеналето удобно се вмества.
Трудно е да се пренебрегнат пресечните точки, които триеналето предлага като своеобразна среща между европейските и източните плакатни школи. За първи път така детайлно може да се изследва взаимното влияние между японските, южнокорейските и китайските плакатни изкуства едновременно с някои от най-добрите образци на плакатното изкуство във Франция, Германия, Финландия, Португалия и Канада. Полският плакат по традиция е мощен източник на силни провокации и идеи, като тук трябва да се отделят три корпуса: чисто театралните плакатни творби, свързани със сцената като конкретно изкуство; експресивните плакати, вдъхновени от музиката (класика, джаз и т. н. – имаше няколко такива, благодарение на щедростта на страстния колекционер Кшищов Дидо, части от чиято феноменална колекция присъстват на различните издания на триеналето) и политическите плакати.

Изненадващо силни политически плакати показаха още мексиканските и иранските художници, а също така и колегите им от Косово, Сърбия, Турция, Дания и САЩ. Техният прочит на радикалните социални и политически моменти, граничещи с идеите на фашизма и съвременните форми на тероризъм, неочаквано е изведен не само през силните гледни точки, традиционно поднасяни през драматургията и жалонираната образност на класиците – Шекспир, Гогол, Чехов и Брехт. Този път присъстваха повече авторски находки, симпатично изпълнени в разнообразни стилове: от шокиращи фотографски колажи с ироничната рисунка (или и двете поотделно) до смелите експерименти в графиката, подсилващи разпада на вербалността и тоталната абсурдност. Така балканското присъствие окончателно подсили нивото на фестивала – дотолкова, че този път дори леко се измести равновесният център. В смисъл, че авторите от този географски регион успяха да засенчат и представителите на руския сценичен плакат, който доскоро традиционно беше сред водещите.
Темата за стремителното развитие на политическия плакат с днешна дата е едно от най-важните и за съжаление неизследвани у нас полета на образността. Мощните идеи на политическия театър като явление – много след Брехт и Пискатор, а именно в последните 20-30 години, е изненадващо пренебрегвана и абсолютно недостатъчно изследвана територия на ангажираното театрално мислене, хвърлящо сянка върху най-силните трусове в социалния и политическия живот на динамично развиващите се европейски общества. Да се надяваме при следващите издания на триеналето да бъде отделено самостоятелно място на независимия политически плакат, успоредено със семинари, дискусии или кръгли маси, в които най-сетне да бъде, макар и частично, анализирана тази толкова важна част от изкуството на съвременния (модерен) плакат като коректив на реалността.

Продукцията на българските плакатисти тази година съвсем не е за пренебрегване, въпреки че като театровед живачното им, сериозно и изключително свободолюбиво творчество този път ме притесни. По-точно ме притесни въпросът, който в театъра си задаваме от години: докога нестандартните идеи на младите плакатисти са обречени да остават затворени в изложбени зали или да се отпечатват като хербарии по каталозите, вместо да стоят там, където им е мястото – на уличната сцена, рязко отделяйки се от лепенките на поп фолка? Вместо да стоят закачени по фасадите на театралните сгради, претръпнали от всевъзможни посредствени и комерсиални снимкови колажи и импотентни опити за авторски плакат, изтъркани от самовлюбени и досадни автореклами, жадуващи най-сетне за истинското плакатно изкуство, което съществува невидимо и скрито за очите на публиката.
С други думи, шестото издание на международното триенале на сценичния плакат поставя един от най-актуалните и болезнени въпроси на съвременността – какво е или по-точно какво трябва да бъде най-близкото бъдеще на съвременното плакатно изкуство, случващо се именно в условия на криза и на разпад, когато войната между комерсиалния и концептуалния плакат вече е взела достатъчно жертви сред преките реципиенти на голямото плакатно изкуство, Публиката /объркана и главозамаяна от лепкавите, въртопни рекламни образи, грубо избутали от “СТЕНАТА-СЦЕНА” (по думите на проф. Божидар Йонов)/. Вертикалният профил на оригиналния авторски и сценичен плакат дотолкова се е свил, разпокъсал и запълзял на колене, че е вече трудно разпознаваем дори за онези, които имат нужните сетива. Каква ще е съдбата му оттук насетне, дали ще остане под тежкия „домашен арест” на икономическите условия, в които се намира цялата ни култура – особено в тежката ситуация на сценичните изкуства у нас, в момента подложени на нехаен геноцид от т.нар. реформа – това ще покаже само бъдещето, което впрочем зависи и от самите творци. Единствено събития като триеналето на сценичния плакат внасят малко повече глътки свеж въздух в задушливата атмосфера на изкуство, което насила се прави в условията на мирна война.

Патриция Николова

+++

БОДРА СМЯНА

Какво е общото между плаващите по небето коли, хората тупалки, броеницата от копчета на дистанционно, часовника с котва и морските вълни от музикални ноти? Авторите на тези симпатични фантазии, младите плакатисти Мая Стайкова, Пламена Дончева и Петър Чучулигов, са ученици на младия Дамян Дамянов, техен преподавател в Академията, асистент на проф. Иван Газдов. През пролетта видяхме оригиналните им творби в пътуващия проект „Каравана на десетте думи”, представящ десетки оригинални плакати на студенти и преподаватели от Академията.
Сега ги виждаме отново, този път в друг контекст, където те явно се чувстват в свои води – плакатите им участват в шестото издание на международното триенале на сценичния плакат. Те са като пътни знаци или компас. Показват точното място, на което се намира българският плакат в момента, и дават ясна представа за развитието му в най-близко бъдеще. И най-вече доказват, че нивото на българския плакат е доста по-добро, отколкото очакваме да е. Срещнахме се с четиримата плакатисти, за да ги попитаме какво ги мотивира и как оцеляват като автори в условията на криза.

В криза ли е българският плакат?
Дамян: А бил  ли е в разцвет преди кризата? В криза е разбирането на театрални режисьори например за това как трябва да изглежда плакатът, иначе казано - лицето на тяхната постановка. В криза е смелостта на клиента да надскочи уж „работещите” клишета. Колкото до авторите – определено смятам, че има достатъчно имена, чиито творби отхвърлят подобна теза.
Мая: Не мисля, в момента има доста хора, които се изявяват както на български, така и на международни събития, свързани с плакат, също така смятам, че и комерсиалният плакат, както ти го нарече по-горе, търпи своето положително развитие. Гледам оптимистично на развитието на плаката, а може би днес просто съм в добро настроение.
Петър: По-скоро клиентите и част от обществото са в криза.
Пламена: За криза напоследък се говори много, но по-добре да сме оптимисти. Радвам се, че мои колеги и преподаватели организират и участват в различни изложби и събития, където имам чувството, че се появяват все по-интересни плакати.

Каква е тайната на добрия плакат?
Дамян: Проста – висок интелект и добро чувство за хумор. А и повече графична култура, вкус не вреди. Ето че обезсмислих петгодишното обучение в НХА... (Шегувам се.)
Мая: Да предаде посланието точно и ясно, нито повече, нито по-малко. Постигането на това обаче си остава тайна. (загадъчно се усмихва)
Петър: Да вложиш много мисъл и чувства. Да извлечеш и синтезираш важната информация. Да измислиш подходящия виц, който да е забавен или интригуващ.
Пламена: Да се забавляваш. Когато ти е интересно, се получават нещата.

Занимавате се с плакат, защото...
Дамян: Имам нужда да работя неща за чисто удоволствие, неща, в които инвестирам време, а не печеля от тях. И защото концептуалното начало в авторския плакат често води до любопитни резултати.
Мая: Той ме избра и сега не мога да се измъкна.
Петър: Много е приятно да размишляваш върху нещо и да успееш да го представиш синтезирано и стилно. Да направи впечатление на хората и да ги накараш да се замислят и говорят по темата.
Пламена: От малка се занимавам с подобни неща, за това не се виждам по друг начин. Освен това да ти хрумне добър виц е много приятно.

Комерсиалният плакат трябва да се промени...
Дамян: ...към това да зачита интелекта на зрителите. Не отричам съществуването на Strictly commercial продукти, които имат за цел да увлекат масовата публика. Стига нещото да е направено с вкус и да не изпада в евтини цинизми, които родната публика в повечето случаи разбира като хумор.
Мая: Той вече се променя.
Петър: Не знам дали е нужно или възможно да се промени. Докато има хора, които правят компромиси с творчеството си, или хора, които нищо не разбират, комерсиалният плакат няма да се промени.
Пламена: Като се повери на специалисти и не се разчита на изтъркани формули.

Проектът, по който работите в момента...
Дамян: ...е нещо толкова монументално, че трябва много да се отдалеча от него, за да го оценя истински. Става дума за изложба, която ще напусне познатите граници на определението „плакат”.
Мая: Един плакат на тема „Смъртното наказание не е правосъдие”; струва ми се много интересно,  трябва да измисля нещо добро. И дипломната работа, която още си няма тема.
Петър: Правя колажи за собствено удоволствие. Забавлявам се с формите и цветовете, които се получават. Опитвам се да получа отпечатък от потока на информация, който приемам всеки ден.
Пламена: Работя по графичния дизайн на туристически каталог.

Компромисът, който най-често правите...
Дамян: Правя го рядко, което все пак е по-често от „никога”. Да се вслушвам в „готовите идеи” на клиентите.
Мая: Рядко остава време за наистина важни неща, защото винаги има „по-важни”.
Петър: Времето никога не стига. Не успявам да творя пълноценно поради сблъсък с често срещани глупави битови проблеми, които се опитват да превърнат човек в роб на монотонното ежедневие и панелната скука.
Пламена: Засега е с времето.

Вдъхновявате се от...
Дамян: Бих казал, че вдъхновението е малко чуждо на този занаят. То е присъщо по-скоро за живописта и сродните й изкуства. Концептуалното изкуство и в частност това на плаката разчита повече на дълбоката, аналитична мисъл, отколкото на някакъв импулс. Хубавата музика и литература помагат много, разбира се.
Мая: Разнообразието.
Петър: Вдъхновявам се и се възмущавам от хората, от човешките недостатъци, придатъци, упадъци. От състоянията и изразите, които виждам и чувам всеки ден. Вдъхновявам се от хората, описани в книгите, от героите, които променят света, от техните мисли и стремежи.
Пламена: Хората, изкуството, живота.

Луксът, който не можете да си позволите?
Дамян: Да затворя четириметрова акула в аквариум с формалинов разтвор и да продам така полученото произведение на съвременното изкуство за сума равна на БВП на държава като Северна Корея например…
Мая: Да намаля дневната доза компромиси.
Петър: Да имам собствено ателие. Но в момента работя по въпроса. Надявам се скоро да имам местенце за труд и творчество!
Пламена: Предпочитам да не мисля за ограниченията.

Най-грозният плакат, който сте виждали на улицата?
Дамян: Предполагам е бил с някоя много хубава жена от родния т. нар. шоубизнес. Всъщност, парадокси като този са вълнуващи и често срещани. Така или иначе, умението да виждаш се развива с това да се научиш „да не виждаш”, когато не трябва.
Мая: Няма да конкретизирам, но билбордовете по пътя за морето заслужават внимание.
Петър: Те са хиляди!
Пламена: На улицата няма много за гледане, прави ми впечатление, ако се появи нещо добро.