Настоящата изложба SUB from Substories /„СУБ от Субсторис: Айрон” представлява второ издание или в определена степен продължение на състоялата се през 2009 г. също в залите на галерия „Райко Алексиев” в столицата изложба Substories. В случая участниците и организаторите на тази проява, чийто състав е частично променен в сравнение с първата, се насочват към съзнателно редуциране на основното мото „Субсторис” до простото „Суб”, което, съчетано с умишлено огрубеното „англицизиране” на желязо – „айрон” (дума, нарочно изписана по този начин на български), придава особен привкус и насочва зрителя към търсената идейна и съдържателна „обагреност” на експозицията. Напоследък нерядко ставаме свидетели на недодялани „побългарявания”, на

неистово желание за еманципиране

и какво ли не още все в този дух, свидетелстващи за комплекси, за пълно разколебаване на опорите на културната и националната ни самоидентичност. Автентичната артистична среда, както е нормално да се очаква, реагира на тези тенденции. В замисъла на „СУБ” този момент, свидетелстващ за определена степен на осъзнаване и визуално артикулиране на проблема, заема водещо място. 

Пред нас е една изложба, обединена от идеята за „разбутване” на пластовете, за проникване на артистичния жест, така да се каже, под и отвъд повърхнината на статуквото или на конвенциите на художествения живот. Става дума и за диференциране на подобни публични прояви от всичко онова, което носи печата на епигонството, на вторичното, на претенциозното и за търсене на нови възможности за концептуализиране на съвременните визуално-пластични изкуства. Тук авторите използват най-разнообразни форми, техники, медии и образни структури – от „традиционната” картина до видеоинсталацията. И все пак, спояващото „вещество” на експозицията е именно частицата „суб” – изкуство, или по-точно артистични или „околоартистични” публични жестове, насочени към разкриването на подмолното, неформалното, самодейното, непризнатото, субкултурното и т.н.

В изложбата участват както професионални, така и непрофесионални „автори”. Това също е част от идейната програма – в една леко „обърната” оптика бихме могли да си спомним утопичната визия на Ленин, че

в бъдещото общество дори готвачката ще може да бъде „творец”,

както и тезата на Йозеф Бойс за креативните потенции на абсолютно всеки човек. Малко неочаквано стигаме и до днешното „дифузиране” между света на изкуството и света на „неизкуството”. Този факт сякаш потвърждава споменатите виждания, но в определена степен всъщност на практика нивелира индивидуалните авторови позиции и в пластичен, и в ценностен смисъл. Тук обаче се намесва друг фактор – организацията на цялото, оформлението на пространството, смисловите и визуални „препратки” между участващите в изложбата опуси. Концептуалната рамка сякаш е извадена „пред скоби”.

Божидар Бояджиев представя своеобразен асамблаж (картини плюс предмети), носещ характерното наименование BDSM. Това е абревиатура, която се изгражда от следните съставки: BD (Bondage& Discipline – Връзване и Дисциплина), DS (Domination & Submission – Доминиране и Подчинение) и SM (Sadism & Masochism – Садизъм и Мазохизъм). Съдържащи всички достойнства на експресивния и виртуозен маниер на изграждане на живописния образ, който е в странен дисонанс с щампите на масовата култура (черно-бели реплики на 3D комикси със сцени между жени по време на Третия Райх), картините са изградени в монохромни тоналности, внушаващи усещането за „подземие”(една от възможните метафори на „суб”). На отбелязания контраст се основава голяма част от въздействието на асамблажа като цяло. Сочността на щриха и на мазката, на богатата и разнообразна фактура, от една страна, и „имперсоналният”, нарочно стереотипизиран облик на „героините”, от друга, залага „интригата” при възприятието. Фигурите на жените са сякаш своеобразни визуализации на „подмолните” пластове на човешкото подсъзнание и на скритите конфликти, съставляващи самата тъкън на нашето съществуване. Пластичният „нерв” на картините произтича от експресивния характер на живописния знак, който свидетелства за „опасността” установените норми на социално поведение всеки момент да бъдат взривени отвътре. Ако трябва да определяме, по подобие на литературни текстове, отделни ключови думи, това без съмнение са власт, насилие и еротика.

Още на входа на залата зрителят е посрещнат от видеоинсталацията на Лазар Лютаков, наречена „Споделен работен ден. Патология на труда”. Тя и регистрира, и „отмерва” осемчасовия часов работен режим на галерия „Райко Алексиев”. В точно определен интервал от време, монета от 1 ст. пада в празен стъклен съд, който постепенно, в течение на работния ден, се напълва със скъпоценния метал. Този процес на напълване на буркана се синхронизира със стойността на дневната „надница” на пазителите. Тази колкото банална, толкова и необходима за нормалното протичане на ежедневието „виртуална” икономическа „операция” е онагледена по един остроумен и находчив начин.

Васил Абаджиев също представя видеоинталация, озаглавена Fade out – термин от киното, който означава постепенно изчезване на кадъра и замиране на звука. Тук „ключовите думи” са движение, време, хаос. Три екранни прожекции внушават представите и ориентират мисълта на зрителя към преходността и случайността на собственото ни битие – хаотичното движение по една улица; насекоми-еднодневки; изтляващи в пространството портретни снимки от миналото. Макар че, естествено, аналогиите са лесно „читаеми” и разпознаваеми, и в определен смисъл – до болка познати, визуалното им оформяне, както и финесът на поднасянето им съдържа скрити смисли и носи истинско интелектуално удоволствие.

Иван Абаджиев, от своя страна, представя видеото Sofia-North. „Сюжетът” е построен върху гара „София-Север”. Тук можем, ако искаме да търсим аналогии, да си спомним за италианския неореализъм, за поетичния реализъм и т.н. Визуалният образ е „обвит” от меланхолия и излъчва тиха поетична тъга. На фона на унили, убоги и олющени от природните фактори и от човешката немара калкани и безлични фасади, в мрачен и леко заснежен зимен ден, безцелно се мотаят полукриминализирани, маргинализирани персонажи – една действителност, която упорито отказваме да видим и да приемем. Тук са сякаш скритите пластове на „колективното ни безсъзнателно” (също „суб”).

Стела Борисова представя инсталация, онасловена „200+ или Кой знае какво те чака в магазина”. Това е дървена пространствена решетка, на чиито лавици са разположени най-различни хетерогенни предмети, нещо като своеобразна „икономическа” Менделеева таблица, която почти във „формулен” вид представя цената и потребителската стойност на тези стоки и ги съпоставя едни към други. Образното и предметното внушение на инсталацията в крайна сметка ни въвлича в консумативния свят, в който живеем и от който сме неразделна част. Цитатите от „Капиталът” на Карл Маркс, които в друг контекст биха могли да се възприемат и като „лява” интелектуална мода, тук звучат на място и убедително.

Значителна част от пространството на залата запълват мотоциклетите, които изграждат своеобразната инсталация, наречена „Айрон” на Валентин Балабанов-Били. Той не е професионален художник. Нещо повече – в случая имаме „интервенция” на съзнателно търсеното властно присъствие на овехтелите машинарии спрямо контекста на изложбата. Представени са тринадесет мотоциклета и мотопеда от ерата на соцпроизводството заедно с „гордостта” на социалистическата индустрия „Балкан 250”, произвеждан в Ловеч от 1957 до 1971 г. Тук става дума за много своеобразен и оригинален вариант на своего рода „социална пластика” (нека отново си спомним за Бойс). Интерпретирането на тази своеобразна „пластика” в контекста на изложбата (комплексите на „родното”, подражателните модели, „догонването” на Запада и т.н.) представлява концептуалният нерв на инсталацията.

Емил Желязков единствен показва картини, посветени на вече двегодишния му син Андрей, които са продължение на неговото участие в предишната изложба. Домашният „прасчо” и кафявата мечка са интерпретирани като картинни образи, аналогични на плюшените „герои” от детски литературни истории.

Инсталацията на Орлин Неделчев се изгражда от флекс, разклонител и командно табло. Предупредителният надпис: „Внимание! Да не се играе с машината повече от 4 секунди!” поставя зрителя нащрек и проблематизира още от самото начало интерактивния момент във възприятието.
Занимателни, интересни, вълнуващи и същевременно интригуващи са историите на Петя Димитрова, свързани с невероятните житейски метаморфози и обрати на певицата Кети. Във видео Blue card for Keti тя разказва, под формата на интервю-разговор, своята одисея като емигрант, проблемите на емигрантите като цяло. Документалните материали, съпътстващи монолога на героинята, подробно и нагледно допълват и доизясняват политическия и социалния фон, на който се разгърнаха процесите на демократизация, настъпили у нас и в Европа в началото на 90-те г.

Георги Пасев представя интерактивна творба, наречена „Фикция”, в която разглежда съотношението „материя – възприятие”. Пластичната материя, така да се каже, е на границата на собствената си „дематериализация”, но от значение е най-вече менталният образ, промените в съзнанието.

Алекс Манолов, естествено абсолютно неизвестен, е все още в детска възраст. Той е въведен в проекта от Валентина Иванчева, която остава „зад кадър”. Заобикалящият свят, компютърните игри, анимацията, телевизията и цялата, често агресивна визуална среда, в която расте съвременното дете, определя своеобразието на неговите рисунки. Пред нас е един невероятен, необясним образен свят, отразяващ енигмата, парадоксите на детското съзнание в ерата на глобализацията и на интернет. Това също е „суб” – само че този път, така да се каже, на ниво „онтогенезис”. Колцина от нас си дават сметка за идентичностите на нашето собствено „Аз”, за съотношенията между детето и възрастния, за „незамътненото” (възможно ли е?) съзнание и наслагването върху му на нормите и социалните стереотипи?
Това са само малка част от впечатленията, емоциите и размислите, които поражда съдържателната изложба „СУБ”. В София не са много художествените и артистичните събития от подобен род. Ще очакваме с интерес и следващите й издания.