Националните есенни изложби в Пловдив се провеждат повече от 65 години. През 2022 година мотото им е „Споделено пространство“. Форумът е едно от най-престижните събития за съвременно българско изящно изкуство и ключово събитие в културния календар на Пловдив. Артистичен директор и куратор на събитието е проф. д-р Галина Лардева.

+++

Участници

Анжела Терзиева, Ангеларий Димитров, Атанас Ташев, Валентин Митев, Дарина Цурева, Карина Попова, Николина Джановска, Петър Чиновски, Русен Дойков

Русен Дойков

+++

Места

• Балабанова къща: ул. Константин Стоилов 57
  Точната локация
  
  тук
  
  
• къща Хиндлиян: ул. Артин Гидиков 4
  Точната локация
  
  тук
  
  
• къща Мексиканско изкуство: ул. Артин Гидиков 11
  Точната локация
  
  тук

+++

Карта

+++

Екип

• Артистичен директор и куратор: проф. д-р Галина Лардева
• Дизайн: Софрони Върбев
• Художник: Петър Чиновски

+++

Споделено пространство.
Текст от Галина Лардева, куратор на изложбата

Не е случайно, че социалното явление споделено пространство придоби широко разпространение във време, в което хората все по-ясно започнаха да осъзнават, че обитават не пространства, а зони: летища – автомагистрали – лунапаркове – игрални площадки – молове – козметични салони – круизни кораби – дестинации. Днес сме поместени в светове между световете, в не-места, чиято идентичност излинява с всеки изминал момент; не-места, чиято вътрешна многоизмерност и релефност се изтрива от привичките на ползването; не-места, чийто произход се стопява в урбанистичната потребителска амнезия.

За да получат своето сигурно присъствие в съвремието, местата за досег с изкуството също се налага поне до известна да получат трансформация в посока на своето унифициране, да се подложат доброволно и целево на изглаждане от грапавата си характерност в името на общата споделимост: отговарящи на стандартите галерийни пространства, комуникативни и престижни локации, проектни пространства, заети и изпълнени от съответния стандартизиран (например кураторски) език. За да достига безпрепятствено до множеството и да отговаря на неговите твърде унифицирани представи, изкуството и неговите места трябва очевидно да изоставят немалка част от претенциите си за неповторимост и да изтъкват и подчертават това, което ги свързва с други места.

Николина Джановска / Моите кутии за спомени, Състояние IV, 2022, линогравюра, плат, 200 х 165 см

В същото време споделянето изисква далеч не само устойчива идентичност, характерна релефност и ясно проследим произход. За споделянето е необходим още интерес към другия (или другото), способност за заговаряне, а в конкретния случай и проникване в пространствените основания на другия/другото, тоест намеса в пространствената му памет. Откъде могат да се появят тези предпоставки при описаните хетеротопии? От интуициите на една рудиментарна памет за утопичните пространства в човешката култура? Или от упоритата настойчивост на специалистите? При всички случаи обаче след като пространствата все повече губят линията на почерка си, след като разполагат само и единствено с предначертаната си функционалност,

споделянето изглежда последна възможност за възвръщане на човешките измерения на обитаемите пространства.

Като преминава през жеста на заговарянето, на проявяване на интереса към другия, споделянето предполага въвличане в диалогичната съвместимост на множество гласове. А гласовете – независимо от своята физическа дифузност, нестабилност, разпиляност, пренасят непокътнати идентичностни следи. Тяхното насочване не може да бъде към всички, а единствено към всеки един. Така пространството, подлежащо на споделяне, получава на акустично осезание, усещане за процесуалност от темпоритъма на продължаващия да звучи глас. На преден план пулсира търсенето на съчетаемост между гласа и следите от други гласове. В това акустично пулсиране може да няма нищо сигурно, ясно насочено и надеждно канализирано, но неговите сигнали са неизменно доловими в една трайна и чувствителна осезаемост. Именно в това долавяне се съдържа споделимостта.

Силата на споделеното пространство е стаена в неговата скрита многозначност: споделеността между сгради, постройки и съоръжения и техните прилежащи институции, между функциите, прилежащи към отделните пространства в тяхната споделеност, но преди това и между функциите, прилежащи към отделните пространства извън тяхната споделеност, между индивидите, изпълняващи функциите към пространствата във- или извън тяхната споделеност, между времевите участъци, в които индивиди изпълняват функциите към пространствата,… и т.н. и т.н.

Към интимната страна на споделянето е необходимо да се добави още и присъствието му като ритуална практика. Подобно на нафората – получаването на материална частица от сакралната цялост, самото поделено присъствие прави човека съпричастен, потапя го в състояние на споделеност. Съвременните визуални изкуства имат добре развити сетива за зоналните пространства и тяхното функционално разделение. И успоредно с това – за процесите на сегментиране на човешката цялост, за нейното – вече профанно – накъсване на частици, които само творците са склонни да събират, и то единствено в абстрактната проекция на погледите си. От друга страна честотата, с която тези пространства гостуват и получават споделеност на съвременната артсцена както у нас, така и по света, свидетелства за това, че индивидът все пак носи в своите построения копнежа по аурата на местата. Този копнеж обаче не произтича вече от възможните носталгии на погледа. Подобна ретроутопия изглежда преживяна. Днес импулсът към споделено пространство изглежда като рефлекс на уморени тела, които помнят машинално формулата на собственото си равновесие и са в състояние да я изпълняват дори на сън. Само че в този вграден в телесната моторика рефлекс остават неразтворени и се пренасят значими частици от културната памет – ехото от някогашните гласове на пространствата.

Петър Чиновски / Machine а̀ habiter II, 2022 , хартия, МДФ, лист от втвърден акрилен грунд, 70 х 80 см

Живописта откликва най-непосредствено с различни отзвуци на поетиката на зоналните пространства, като изпробва различни гледни точки и подходи към познати места, урбанистични съоръжения и социални роли (Анжела Терзиева, Атанас Ташев, Ангеларий Димитров). Това са произведения с изострена чувствителност и сетивност по отношение на сегрегацията – вторичното отделяне, сегментирането, разбиването на общностното пространство на подмножества, на сфери на влияния и валидности. Тези търсения показват по какъв начин подобно сегментиране рефлектира във визията на човека (Терзиева), като го разполага под въздействието на своеобразни буферни филтри, диктувани и „хвърляни“ върху индивида като мрежа от местата, но също така и в самия поглед и в облика на личността – виртуалната и надеждно „подредена“ персона, дори вградена в архитектурата на собствената си черупка (Димитров). Любопитно допълнение и противодействие спрямо тези два типа решения е маркирането на урбанистични знакови струпвания: призрачни фигури на хора, глутница кучета, купчини автомобили, разположени в клаустрофобичните пространства на тънещия в перманентен сумрак град (Ташев).

Симулативните разработки на компютърно кодирани изображения, стилизирани допълнително като карти, чертежи, графики, платки – разработки, в които обаче ясно личат остатъци от човешките подредби и артифициални намеси. Това са траекториите, които чертае и прекроява Петър Чиновски, като извлича от тях пластични пространствени цялости подобни на сателитни снимки. Тези цялости се явяват пред погледа на зрителя заедно със собствената си сюжетика, с внушението за наличие на инфраструктурни връзки спрямо други активни образни полета. Интерес в областта на графиката представлява и извървяването на обратния път – използването на иконографски разпознаваеми конфигурации, напомнящи на конкретни анатомични обекти, но стилово разработени до степен на абстрактен схематичен образ (Дарина Цурева). В този случай повърхността на тялото, гравирана върху крехкостта и прозрачността на стъклото, се превръща в обща (споделена) територия и проекция на външния и вътрешния свят.

Образите и пространствените внушения в „Моите кутии за спомени“ (Николина Джановска) идват не толкова от заглавното настояване на „кутии“, колкото от тактилните възможности на хартията в печатната медия, мащаба на графичния лист, цветовите контрасти и, разбира се, от идеята за преносимост на материалния носител, която се споделя между тъканта на хартията и кутията на спомена. Тази толкова характерна осезаемост, извеждаща присъствието на произведението не изобщо, а именно чрез непосредствения му материален носител, се допълва от контраста спрямо печат върху текстил: двоен живот на едни и същи форми в две принципно различни материални среди – хетеротопична, тиражираща потенциално безспирно плоскостни образи (текстилната), и помнеща (хартиената).

Внушения за динамично/диалогично проникване между „материи“ с миметичен, концептуално уподобителен характер се съдържат в скулптурните композиции на Валентин Митев. От особено значение тук са възловите места на връзките – с внушението на особена органична мекота на материала, с липсата на вътрешно напрежение в сглобките и вододелите между материите, с „естествената“ лекота на всяка форма и обем. Друг подход към триизмерното има Русен Дойков. Неговите произведения представляват разработени пространствени платформи с ярки цветови решения: в своята любопитна минималистична изящност, в своето детайлно внимание към всяко отделно пречупване или извиване на равнина и плоскост те са насочени към оформянето на различни пространства: като артистичен жест на приютяване на погледа, на инсценирането на наблюдаващия с неговия както всекидневен, така и битиен опит в дадено споделено пространство.