Едно нежно изкуство, което те прави невидим

По време на обучението си в Кеймбридж Вирджиния Улф се запознава с група младежи и те заедно формират ядрото на интелектуален кръг. Наименуват го като кръга Блумсбъри. Това е влиятелна група от литератори и хора на изкуството, които оспорват твърдо установените във викторианското общество понятия за благоприличие и се прочуват за първи път през 1910 с т. нар. „Дрендоут измама”. При тази преднамерена подигравка с церемониалните обноски група дегизирани младежи се представят за делегация от Абисинското кралство и дори успяват да инспектират военен кораб, без да бъдат разобличени. Дори след приключването на авантюрата си те сами информират пресата и изпращат снимки в „Дейли мирър”.

Ако не познавах чистосърдечната любов на Селма към формата и яснотата, бих могъл да си кажа, че тя също ни занася. Защото да си така верен на реализма, да си така верен на редица традиционни модели на рисуване, изисква мъжество, воля и твърд характер.

Отговорът на подобни съмнения винаги бива даден на базата на нашия опит и на нашата психология – защо изобщо е нужно да правим изкуство? – и особено в днешното време, когато невинаги се оказва, че за изкуството се отстояват стойностни определения. Очевидно е, че в него ние виждаме някаква слава, някакви хватки и намерения, но има още много неща. А те са съкровени и важни! Природата, която си отива, човекът, който я превзема, но местата, в които той не я е достигнал и не е успял още да покори; изкуството, което именно Виржиния Улф наричаше повод за паметопреливане, а то само чрез чувствата може да ни въведе навсякъде, където си иска.

Мисля да го повторя: игра на паметопреливане!

Акварелът е прецизна техника. Като всяка друга. Техниките могат всичко и когато са изпълнени с пиетет, и когато са оставени диви. Въпрос на личен избор, за да си искрен към самия себе си и толкова.

Тоест както и в личните ни усещания, животът ни има лице сред действителността с неподправен и суров вид. Точно там се крие неясният спомен за първата светлина или мътните ни спомени от първите ни представи за безкрая. Може би заради подобни мисли няма смисъл да се съсредоточаваме детайлно в мимолетните фрагменти на биографичното ни съществуване, не просто заради това, че там времето е обременено с много случайности. Твърде много за който и да е бил живот! Можем да нарушим това ни битие, като се съсредоточим върху вселената, представляваща духа на много форми и на една неясна памет. За момента, разбира се, последната е само една рисунка, предчувствие, но пак ще ни свърши необходимата работа. Ето защо винаги по повод вечното и непознатото си спомняме или се опираме на изкуството като възможност. Понякога го правим и без много да ни е ясно или го правим просто скоростно, колкото да се напрегнем поне за миг и да разберем какво по-точно крие то за нас. Или разкрива чрез художника...

Има изложби, където човек не може да отмери кое е по-силното: религията или изкуството, едната форма на духа или другата... Но има творчества, където любовта към времето и тишината, към пространството, светлината са така силни, че също съдържат своята нормална и художническа азбука, все едно от играта на стъклените перли, което съществува нормално във всеки творчески процес. Има един пейзаж, така описан от цитираната вече Улф: „Кафявите хълмове с големи падини и дълбоки зелени езера помежду им; дървета със сплеснати, подобни на саби стволове, люлеещи се от корен до връх; обли каменни блокове в сиви оттенъци; огромни дипли от фина целулоза, която изпукваше шумно при най-лекия допир – всичко това се бе изпречило по пътя на охлюва между двете цветя и го делеше от целта му. Докато той се колебаеше дали да заобиколи извисяващата се шатра на едно мъртво листо, или безстрашно да кара право нагоре по височината й, край лехата долетяха звуци от стъпките на други човешки същества.”

Ако това трябва да се илюстрира, ето го – акварелите на Селма Тодорова са нещо твърде подходящо, независимо дали имаме онзи тренинг в общуване с природата, чрез който чуваме дори охлювите, а и отсъствието още на човека върху тревата... Защото и когато последният не присъства, това не означава, че там я няма вярата му във Вселената... Едно нежно изкуство, което те прави невидим...

Калин Николов