Изложбата на Секция 13, подредена в залите на третия етаж на „Шипка” 6 е част от богатата културна програма за месец февруари. Тя включва художници, които се занимават с техники и медии извън утвърдената формална терминология, извън характеристиките на традиционните видове изобразителни изкуства. С неконвенционалното изкуство, което представя тя винаги е била  по-различна и по-провокативна от експозициите на останалите секции. С известно предубеждение, участващите автори наричат себе си авангардисти и в случая изложбата поставя остро въпроса за тяхната видова специфика и определеност. Голяма част от тях се представят в нетрадиционно амплоа – обладавайки нова медия или техника.

В експозицията има работи, които са социални, социално-критични, автобиографични, екологични, семиотични, автоаналитични, политически, психо-социално-емблематични и т.н.
Трудно в нея могат да бъдат видяни /с малки изключения/ работи, изпълнени в традиционни техники, трудно се долавя разликата между канонично мислене и решение /изпълнение/. Изложбата поставя въпроси както за съвременното творческо мислене, така и за вътрешно присъщите му концепции, за организационните трудности, за критериите за селекция и други.

Все още се чудим /след доста години/ дали нашата публика е готова да разбира такъв вид изкуство. Например на откриването на изложбата малко бяха гостите и авторите, които разбраха, че не трябва да стъпват върху творбите на Бора Петкова /или може би това е била реакцията им към творба й „Не много ясно, не много светло бъдеще”/ – или доста бяха тези, които минаха през пясъчната „Река” на Милослав Бонов, доказвайки че през една река /вода/ можеш да минеш повече от един път. Неразбрани останаха и момчетата, които накараха зрителите да се чудят има ли чуждо участие в изложбата; дали имената на Жан Дюбуфе, Джаксън Полак или Салвадор Дали са реални, защото като част от артистичен пърформанс бяха сменeни етикетите с имената на истинските участници. Питахме се къде е границата между духовната мисия на изкуството и целевия, житейски рефлекс на консуматора, който изхвърля всяко нещо, което е противоречиво, каращо го да мисли или да чувства в пърформанса на Боян Добрев и студенти „Бригада за премахване на изкуството”.

Може би трябва да припомним, не като статистика, а като история че

Секция 13 е сред най-новите групи между формациите в СБХ

, основана е през 1993 година и неин кръстник е Димитър Грозданов, който предлага провокативният номер като поредност сред секциите да остане като наименование на групата. Между основателите са още Любен Костов, Венцислав Занков, Яра Бубнова, Кирил Прашков, Валентин Стефанов, Милко Павлов, Иван Русев, Божидар Бояджиев, Хубен Черкелов, Албена Михайлова, Борис Климентиев, Георги Трифонов, Захари Каменов, Божидар Бончев и други.

Настоящата изложба е 16-та поред и се старае да обобщи търсенията на авторите за предходната 2008 година. Изявата винаги е будела противоречиви мнения и коментари на „посветените” в гилдията. Отличава се със сравнително свободен регламент, няма ограничения за възраст, членство в артистични организации, техники на изпълнение, размери на работите – общото е концептуалният дух на експеримент, играта с нетрадиционните артистични решения. Затова и предизвиква интереса на по-млади автори и им дава  възможност за изява.

Тази година в експозицията бяха допуснати значително по-голям брой автори от миналата година - четиридесет. Ще споменем и че имаше интерес от страна на неучаствали , организационно необвързани млади автори.

Интересни бяха тълкуванията на изложбата в медийната среда, повечето журналисти заложиха и акцентираха върху работата на Нено Белчев, реплика към скандалния случай с Давид Черни в Брюксел и пропуснаха ред качествени творби.

Интересно явление между концептуалните автори е, че голям брой от тях се обръщат към фотографски-дигитално моделираните и трансформирани визуални образи, принтирани върху винил.
Прави впечатление, че липсваха произведения, свързани с видеото, видеоинсталациите, (само пърформансът и творбата на Георги Донов бе видеодокументирана).

Инсталациите събуждаха доста усмивки с остроумните си тълкувания и находчиви хрумки. Сред тях могат да бъдат споменати работите на Деница Аргиропулос и Харалан Хараланов „Без думи”, на Димитър Грозданов „Зелда на среща с Хуан Ернандес Пихуан и на конска сватба...”, на Васко Иванов „Бъдни вечер”, на Надежда Олег Ляхова „Трайни уроци”, на Дойчин Русев „Пета генерация био горива...”, на Лора Пармакова „Hope Matrix”, на Елица Баръмова „Годишни кръгове”.

Четлива концепция имаше в творбите на Светлана Тодорова и Пенка Минчева. Забавност, игривост и естетика /позабравени стойности за съвремието/ имаше в друга част от работите на Любен Генов, Мария Чакърова, Елена Панайотова, Лиана Димитрова, Красимир Кръстев, Александър Вълчев и др. В други се усещаше социална и морална критика.

Част от творбите ни препращаха към вече известни артефакти, но интерпретирани от наша, чисто родна гледна точка, близка до българската народопсихология, други пък отразяваха с острота личните авторови митологии.

Марияна Аврамова