Тази публикация е част от статия, която бе отпечатана във в-к „Труд” през месец юни т.г. В този брой на бюлетина на СБХ тя се появява във връзка с разразилата се дискусия около Музея за съвременно изкуство – дискусия следствие на частично финансиране на един проект на НХГ.

(Става дума за „Музей на модерно изкуство” – едно понятие, което вече излиза от сферата на фикцията у нас и придобива реални очертания. И става дума за „болестта”, така както я разглежда Сюзан Зонтаг в прословутото си есе от преди десетилетия – а именно като метафора на фикциите)

Липсата на Музей за модерно изкуство у нас се разглежда като един вид болест, като недостатък на организма, наречен национална култура, като основен недоимък, за да може съвременното ни изкуство да се самоизмери, да се съпостави с чуждестранното и така да се намери като стойности. Въпросът за Музея се дискутира от години и зад изясняването и решаването му са заставали институции, групи и личности. Не кой знае колко много... бих могъл да изброя главно няколко групи – едната, развиваща се около „Процес – Пространство”, която успя да събере няколко хиляди творби, другата около ИСИ, която досега не е изяснила своята позиция, освен че става дума за Музей, свързан със самия Институт. Третата група е фантомна и се движи около идеята за музея, където и тази идея да покълне. Около тази група се събират както абсолютно неизвестни имена, така и много популярни личности. От третата група определени представители гравитират към първите две, в зависимост от интересите си. Един злощастен вариант на Музея бе разигран от бившия център „Сорос”, който обяви конкурс за негов виртуален вариант, даде пари и повече нищо не се разбра за резултатите. Въобще около Музея се експериментираха форми като във фармацевтична лаборатория и все не се намираха формулите, средствата, лекарствата, които чрез него (Музея) да обновят културата ни. В друг смисъл отсъствието на симптоми за Музей се прехвърли и върху колекционерите и публиката, на които също им липсва подобно актуално средство за лечение на кризиса и критериите. Без музей като че ли цялата ни държава не се вписваше в международния културен живот и някак си не е равнопоставена в прословутия Европейски съюз. За последното твърдение има основание, защото само ние в цивилизованата Европа си нямаме Музей.

Така беше доскоро. Преди дни от една пресконференция и от последвалите я публикации в медиите се разбра, че „ще имаме Музей за съвременно изкуство”. Неговото условно наименование е САМСИ (софийски арсенал – музей за съвременно изкуство), има първоначална инвестиция чрез Европейския Съюз и Норвегия и засега ще бъде под шапката на НХГ. Не стана ясно точно кога Музеят ще отвори врати, каква ще е колекцията, каква ще е концепцията му и кой ще я направи. Онова, което се изясни, е че този музей ще разшири експозиционната видимост на НХГ към последните десетилетия на XX в., което е крайно неоходимо. Всичко това е чудесно и бе време да стане, защото нашата Национална галерия се ограничава в постоянната си до по-далечни исторически периоди. А колко поколения се родиха и позагубиха през последните десетилетия и колко ще дойдат, докато Музеят стане готов е въпрос на отговор. Зад този въпрос обаче се крият основни проблеми на бъдещия Музей. Вместо към него дискусиите се отнесоха към това дали Музеят да се определи „за съвременно” или „за модерно” изкуство и какви са разликите между понятията модерно и съвременно. Тъй като и този спор е много стар и едва ли ще мога да го изясня, а и като знам до какви догматики води, ще го пропусна. Той обаче е признак на болките, свързани с музея и не би трябвало да се пренебрегва до намирането на задоволителна рецептура.

Най-същественият проблем на проектирания музей обаче не е неговият епитет, нито неговият символ, а неговата програма. Тук е необходимо истинско обсъждане, защото много от казусите не са изяснени. Съвременен или модерен, Музеят ще има ли специфика, как ще се отнася към безкрайното световно изкуство от Америка до Австралия и ако е специфичен български, как музеят ще отрази в частност периода от 80-те години до края на XX в.? Как той ще изясни това, което става и се развива в момента? Кои тенденции ще обхване и чрез кои негови представители?

Дали Музеят ще повтори безкрайно познатите световни музеи от този тип, дали ще търси оригиналност? Дали Музеят ще разгледа изкуството ни чрез познатите ни образци, или ще революционизира представите и ще обнови спомените...? В действителност задачите на бъдещия Музей са безкрайно много и безкрайно трудни и е резонно някак си обсъждането им да предхожда измислянето на символ. Въпреки това съм убеден, че сегашният екип на НХГ ще се справи и подкрепям действията му дотук и бъдещите му инициативи. Убеден съм, че разширение на НХГ към по-ново време е необходимо, а засега за това става дума.

„От всички опозиции, които изкуствено разделят обществените науки, най-фундаменталната и най-разрушителната е тази между субективизма и обективизма”. Тази умна констатация на Пиер Бурдийо сякаш се отнася и до „нашия” Музей. Хората отдавна са престанали само да констатират изкуство и размишляват върху него, тъй като самото изкуство се развива едновременнно с обществената мисъл. Идеята за един, колкото и да е голям, Музей за съвременно (модерно) изкуство днес не предизвиква абсолютно доверие. Модерното изкуство, както всички знаят, е бунт срещу естетиката на миналото. Но за кое минало става дума? Кундера изброява неговите ипостази – антирационалистично, антикласично, антиреалистично, антинатуралистично... Ако от модернизма се прехвърлим към постмодернизма, хипермодернизма и т.н. и съответните „анти” ще се умножат. При техните дефиниции можем да стигнем до парадокса на Жак Атали, че „модерността е демодирана завинаги” или че съвремието е временно по своята природа. Тези афоризми се проектират и върху размишленията за Музея – като профил, като структура, като колекция, като системи от отношения и т.н. Във всички случаи той трябва да изразява времето. Но кое време?! В същината си Музеят е много сложна организация, чийто основни цели са съобщението, посланието, информацията. Преди повече от 20 години Хорхе Глузберг бе изказал убеждението, че съвременният Музей трябва да бъде основно съобразен с подхода на зрителя и с неговия поглед. Става въпрос за зрителя или по-точно за публиката, която еволюира като манталитет. Тогава разговорът с изкуството се разпростира към негови митологични, фолклорни, традиционни, модерни и неочаквани величини. В този процес на културни контакти ни убеждават интелектуалци от М. Бахтин до Цв. Стоянов. С други думи, един съвременен Музей не е възможен, както и един модерен Музех не е достатъчен. Възможни са обаче много музеи. В това ме убеждава и сегашната съпоствка между изложбата на някои по-известни наши художници и неизвестните млади художници от един конкурс в галерия „Шипка 6”. Тези изложби текат едновременно, но са от различно време.

От младежката изложба на фондация „Св.св. Кирил и Методий” бих изредил имената на Лора Димова, Искра Благоева, Станислава Маркова, Георги Ковачев, Стела Василева, Момчил Георгиев, Тони Кондев, Кирил Кузманов. Някои от тези автори са съвсем непознати, но идват на „сцената” със своя характер, стил и специфика. С това изложбата е новаторска и задължава към особено съпричастие с младите.
Кое изкуство визира Музеят за съвременно (модерно) изкуство? Оставям въпроса отворен. Младите проектират Музея на XXI век. Дали можем да им помогнем в реализацията му? И дали ние, които се смятаме за реализирани, няма да останем извън него?! Това са някои от същностните въпроси.

Димитър Грозданов