Познание за себе си.

Възкресение е най-подходящата дума, определяща колекцията на Съюза на българските художници, показана в галерия „Шипка” 6 и в новата изложбена зала в НДК. Наречена логично „Познати – Непознати”, тази изложба показва картини от няколко депа, стояли различно време „на тъмно”. Зад наименованието се таят исторически подробности, повече забулени, отколкото осветени от времето, от последните пет десетилетия. Една част от подробностите за „Познати-Непознати” са свързани с това как е формирана колекцията – дарения, наследства, договори, контрактации (социалистически начин, при който допълнително се заплащаше за изработване на творбите), забравени произведения и т. н.
Не е явна връзката с личните съдби на творците – приемане или отхвърляне на определени конвенции, признаване, непризнаване и т. н. Като прибавим това, че някои от авторите вече не са между живите, а другите са от всички работещи поколения до днес, пред очите ни се очертава сложен и нееднозначен образ, който може да остане неразбран при анализ.

В изложбата има много предизвикателства. Например една от ранните работи е от 40-те години на ХХ век – нетипичен за стила на художника мъжки портрет от Ценко Бояджиев. Връзката с „новите” от 30-те години е видима. Друг тип предизвикателство е „Натюрморт” от Йордан Парашкевов (също покойник), върху обратната страна на платното му има великолепен женски портрет. Два пейзажа от Йоан Левиев показват художника като своеобразен лирик, а други две платна разкриват сложните му отношения с идеологията от 80-те години. Четирите живописни творби са експонирани съответно в НДК и в галерията на „Шипка” 6.

В новата зала в НДК са показани по две картини от Борис Денев и Славка Денева, които отново доказват фундаменталното значение на бащата и дъщерята художници за живописта ни от първата и от втората половина на ХХ век. Също там са и пейзажите на Стефан Първанов – Байката, един оригинален живописец на „автономната живопис” от 70-те и 80-те години, все още неосмислен от историците. Тук присъства и един негов връстник – Владимир Кавалджиев. Негов е портретът на Ленин, който времето (изминали са 40 години) е откъснало от сюжета, но жанровата му определеност не пречи да го разглеждаме само като пластика, т.е. в абстрактен смисъл. Отново там, но в съседната зала, е показана една метафизична композиция на Данчо Григоров от Пловдив. Той е сред основателите на група „Ръб” отпреди 20 години и е от малкото представители с все още скрита жизненост. Давам си сметка, че и тогава той имаше повече достойнства и идеи, отколкото съм предполагал.
На третия етаж на „Шипка” 6 има композиция от 60-те години в техника сух пастел, в която на нисък хоризонт е изобразен пионер с червена връзка и къси панталони. Тази творба, (която не е атрибуирана, напомня Д. Арнаудов) представлява своеобразно откритие – тя е безусловен пример за поп-арт възглед в периода, в който този стил се утвърждаваше в САЩ. За българското изкуствознание творбата е непозната (а вероятно не само тя) и настойчиво напомня, че има редица неизследвани факти както от далечното, така и от по-близкото минало. Тук е мястото да изразя мнението си, че науката „Съвременно изкуствознание” напоследък се напълни със спекулации и измислена „фактология”, така че е време да си заминат „изворите” й и господарите й, за да се реабилитира истината.

Изложбата „Познати - Непознати” поставя въпроса колко от т. нар. колеги познават ранните творби на Петър Дочев, Теофан Сокеров, Цвятко Дочев, Чавдар Петров, Емил Попгенчев, Захари Каменов, Свилен Блажев, Красимир Карабаджаков, Ивайло Мирчев, Димитър Чолаков и кой от тях се е осмелявал да съпостави например Сашо Стоицов и Петър Арнаудов с европейските тенденции в онова време. Да не говорим колко са „наблюдателите”, които помнят реализациите на Христо Касабов, Зейнула Кьосев, Димитър Митовски… Имам чувството, че 70-те и 80-те години на ХХ век тънат в по-голям прах, отколкото 80-те години на XIX век.

В изложбата са включени и някои фигурални композиции на Яшарали Тахиров (навремето изписван и като Ясен Тахов, а сега в Турция известен като Я. Гюнеш). Този българо-турски поданик прокара с драматизъм социалността и живописната виртуозност на ранните си работи в началото на 80-те години. На фона на днешната живопис неговите работи изглеждат странни, чужди и новаторски.
В изложбата „Познати – Непознати” са включени около двеста живописни платна. Невъзможно е да се изредят всички автори, непосилно е да се анализират ценностите им. Всъщност, според мен ценно е всичко показано, особено неатрибуираните платна. Специално подчертавам, че малко от живите автори (както и техните наследници и връстници) подпомогнаха атрибуцията. Какво означава това? Нима периодът от 60-те години до края на ХХ век ще остане с бели полета, независимо че става дума едва ли не за вчера? Явно методологията на така наречените изследователи ще бъде подложена на изпитание и съмнение.

Възникват и други въпроси: с какво точно тези творби са приносни, какво са постигнали и с какво са направили света на изкуството по-богат? Нали това е едно от свойствата на изкуството. Тревожно е и бъдещето - как и къде ще бъдат съхранявани стотиците творби, към които всички, включително и държавата, са индиферентни. И накрая – с какво отминалото изкуство ни е направило по-умни, и защо повечето от нас не го оценяват и не го помнят? Няма ли утре да мине по маршрута на оценката някой титулуван носител на фрак (под който се крие червена папионка) и да изрече статистическата си мисъл, че само еди-колко си процента от творбите са ценни за еди-кое си негово въображаемо общество.

Време е да направим някои основни изводи, които тази изложба ни предлага. Явно е, че днешните спорове бледнеят пред картините, които я съставят. Някои наши „видни критици” изказват пред мен съмнение дали това е вече изкуство – от днешна гледна точка. Това са работи, нереализирани, непродадени, непоказвани по биеналета, те не присъстват дори във фоайетата на новите хотели. Имам чувството, че ценностите на модерността се измерват в признание и най-вече в пари. Някои от класациите в „реномирани” издания недвусмислено показват подобно убеждение. Сякаш не става въпрос за изкуство, а за чиста комерсия. Критиката окончателно ли се е отказа от ролята си на външен съдник за сметка на счетоводителя? Вероятно да – ако съдим по увереността, че общественото признание /в нашето време, в което липсват ценности/ безусловно означава ценност. Явно така един вид модерност (надарена с женственост която аз означавам със знаците XXL) желае да убие традицията, както навремето традиционността (надарена с мъжественост, също с размери XXL) искаше да опозори модерното. Нарочно подсилвам патоса и въвеждам жаргона, защото... Защото именно в тази изложба различни форми на модерност и на традиция съжителстват добре и единственото им изискване е равнопоставеност. Дали това изискване най-накрая ще бъде удовлетворено? В частност се запитвам и що за закон за културата ще се обсъжда у нас на парламентарно ниво, щом хиляди и хиляди експонати са игнорирани от неговите текстове? Дори и тези специалисти, които критикуват проектозакона, визират само клаузите, които се отнасят до комерсията и колекционерството.
Изкуството не просто се продава и купува и не се определя от парламентаристи, галеристи и т. н., то е изкуство, което е свободно да се самоопределя. В този смисъл то може и да е екзистенциално излишно, но не това е целта му. Впрочем, една от целите му е да бъде просто видяно в контекст – обществен идеологически, исторически, характерологичен, стилов... и така да получи признание. В този смисъл изложбата „Познати – Непознати” е особено важна за доказване на свободомислието в съвременен смисъл. Тя изисква да мобилизираме и да съзрем културния си потенциал и да проявим широта на възгледа.

Димитър Грозданов