90 години от рождението
откриване: 29 април, понеделник, 18:00
„Времето да диша в картините ми“
Петър Дочев
Произведенията в изложбата са собственост на семейството.
+++
Албум
По време на изложбата е предвидено и официалното представяне на албум „Петър Дочев“, което допълнително ще бъде анонсирано.
Организационен екип: СБХ, Станислав Памукчиев, Любен Генов, Долорес Дилова, с любезното съдействие на Десислава Дочева и Тотка Дочева, на Георги Георгиев и „Атера дизайн“.
+++
Станислав Памукчиев:
Петър Дочев със силата на своето духовно провиждане, творческо дръзновение и воля беляза новата българска живопис от края на ХХ и началото на ХХI век.
През 2024 се навършват 90 години от рождението на големия български художник. Резултатът от неговия съсредоточен, вътрешно озарен творчески труд е по-жив, по-значим и по-видим от всякога. Изградил своя уникална пластическа лексика и извел до концептуална яснота отношението към материал и форма, Петър Дочев е с изключителен принос в процеса на разширяване на формални и съдържателни граници, на усвояване и работа с чисто пластичен, абстрактен идиом. Неговите артистични открития изведоха стойността на автономен пластичен език, персонален код, авторски белег, лична митология с категорично присъствие в съвременната българска живопис.
В своята творческа еволюция във всеки един етап авторът беляза с върхови постижения българското изкуство. В началото на 60-те години неговите фигурални композиции с техния могъщ завършен пластичен синтез, с огромна вътрешна експресия са сред най-значимите достижения на т.нар. монументален стил. Крайно обобщени, с окрупнена, строга форма и изразителен силует, неговите „Металурзи“, „Работник“, „Първа смяна“ са безкомпромисен израз на една тематична съдържателност, която в онова време е доминирана от фалшив патос и бутафорен исторически оптимизъм.
В житейската и творческа съдба на Петър Дочев металургичният комбинат „Кремиковци“ (където е художник от 1960 до 1975) има формиращо значение за мирогледното, личностно и творческо съзряване на художника. Срещата с мрачната действителност изгражда творческата воля и устойчиви личностни характеристики. В този изключително продуктивен период Дочев създава най-значимите произведения на своя суров реализъм. Неговите „Фургони“, „Панели“, „Фундаменти“, „Подстанция“, „Кислороден цех“, „Жилищен комплекс“ с техния ясен вътрешен строеж, със строгостта на изчистената форма, с експресията на черното и ръждиво червеното, със студено „изчертаните“ линии и монументални силуети са най-категоричните, радикални артистични постижения в жанра „индустриален пейзаж“. Тези пейзажни композиции двузначно изричат тематиката на социалистическото строителство и в същото време са заредени с дълбоко стаено, мрачно усещане за пустота и безнадеждност. Зад привидната яснота и конкретност на фигуралния мотив са скрити енергиите на началото и края, на излизането и влизането в мрака на една предчувствана историческа перспектива. Петър Дочев принадлежи на своето историческо време, като го изрази безкомпромисно, преодоля неговата детерминирана обреченост и навлезе в метафизичното измерение на надвременност и безграничност. Тези опустели, безлюдни пейзажи носят оглушителната тишина на мрачно предчувствие за края на една утопия.
Петър Дочев / Междинна станция, 1970-те, м. б., пл., 130 х 130
В българското изкуство 70-те и 80-те години са изключително продуктивни за еволюцията в разбирането на пластическата лексика в картината. Пластическото става централна категория, артистичните търсения на художници като Иван Ненов, Вера Недкова, Кирил Петров, Найден Петков, Светлин Русев, Георги Баев, Генко Генков, Георги Божилов, Магда Абазова, Веса Василева, Иван Вукадинов, Атанас Яранов и редица други дават тласък на крайно субективиран и абстрахиран прочит на действителността. Натрупването на творчески резултат в тази зона извежда закономерно качеството на пластическия идиоматичен език като отвоювана свобода и отключва огромна творческа енергия. Процесите на развитие могат да бъдат видени като еволюция в усвояването и работата с пластическия идиом в едно разширяващо се разбиране за изкуство и като преодоляване на дълго удържани консервативни конвенции за живопис.
Творческите трансформации на Петър Дочев са сред най-категоричните
примери за процеса на модернизация в българското изкуство.
По определението на Димитър Аврамов „Пластическите открития на Петър Дочев винаги са били едни от най-големите предизвикателства в съвременната българска живопис. Неговите черни, идеално лъснати графитни композиции, плод на дългогодишни експерименти, са решително преодоляване на традиционната живопис и дръзко нахлуване в трансценденталните сфери на абстрактното“.
В битката за ново самоопределяне на картината творческите експерименти на Петър Дочев с материал, повърхнини и структури преодоляват конкретиката на първоначалния мотив и извеждат в условно, крайно абстрахирано пространство на чисто пластически внушения. Следите от гумите на камионите в черната кал, силуетите на металните скелета и конструкции стават силови линии в нова структурна организация на картинното пространство. Графитът от доменните пещи на „Кремиковци“ става основен градивен материал и изразно средство, неговата пластична и семантична сила определят новото битие на една колкото конкретна, толкова и крайно абстрахирана реалност. Веществеността, изразената сурова материалност на живописната повърхнина определят картината като обект със свое собствено пространствено присъствие и автономно семантично съдържание.
Петър Дочев / Червена ІІ, 1990-те, смесена техника, фазер, 100 х 100
Творческите прозрения на Дочев са основополагащи в развитието на съвременното абстрактно българско изкуство. Извървян е пътят от изобразяване до чистото пластическо внушение, от фигурата до знака. Път на разкриване, спонтанна енергийна проекция в материал и превръщане на процеса в особена, свещена процесуалност. Сближаване между художник и произведение като акт на спонтанно лично действие, дълбоко органичен психомоторен жест. Вследствие на този личностен пробив през видимото се проявява идейна откритост, която намира израз с директни манипулации в художествения материал. Материята е освободила своята първична сила и е доведена до самостойно внушение – материята, разкрита в своята субстанция. В картините от зрелия последен период на художника повтарящите се квадрати и кръгове, строгият ритъм, експресията на жеста, тоталната ахроматичност довеждат до състояние на монотонна интензивност. Величествен тътен на вечно повтарящите се сътворение и разпад, хаос и воля за нова организация. Постигната е чисто пластическа реалност – визуализация на импулси, напиращи от пластовете подсъзнателни наслоявания, освобождаване на дълбинно психологически енергии – образни обозначения на скрити зони в структурите на личността, атавистични и архетипни съдържания.
За духовно търсещия дълбаенето в материята, в тъмното и мътното е търсене на материал, унаследил памет за изначалното. Петър Дочев чертае кръгове в черната материя, драска и разкопава фигурите на духовната ни памет, позлатява ги и търси в тяхната отразена светлина свидетелства за метафизично присъствие.
 | Петър Дочев / Композиция, 2002, |
Петър Дочев / Без име, 2005, |  |
Последният цикъл от „златни“ картини завърта кръга на началото и края, докосва единството и чистотата на безпределното и неназовимото, на Абсолюта. Като варакосан нимб от православна икона златните кръгове на Петър Дочев откриват проходи към друг хоризонт, към непонятно и непосилно измерение – изпитание и награда за духовно жадния.
Там някъде ни очаква Петър Дочев – с примера на своя тих и мъдър живот, с цената и стойността на всеотдаен, честен труд, с непосилната мярка на естетически и нравствен максимализъм.
В края на своя дълбоко смислен и продуктивен живот Петър Дочев със своите творчески прозрения щедро ни дари с време, с Вечност. В едно интервю художникът крайно лаконично ще сподели: „Стремлението и усилията ми са насочени към времето, времето да диша в картините ми“.
проф. Станислав Памукчиев, 2024
+++
За автора
Петър Дочев е роден в село Лесидрен, Ловешка област. През 1956 завършва Художествената гимназия в София. Специализира при художника Иван Христов. В периода 1957 – 1959 учи в Художествената академия в София, специалност „Живопис“ при професорите Илия Петров и Ненко Балкански. От 1960 до 1975 работи като главен художник в Металургичния комбинат „Кремиковци“. Член на СБХ от 1967. От 1963 участва редовно в общите художествени изложби. От 1975 до края на живота си живее и работи в родното си село Лесидрен. Умира в София през 2005. За постиженията си получава следните отличия и награди: 1964 – Орден на труда, 1966 – награда от Втората национална младежка изложба, София, 1974 – Наградата на София за изобразително изкуство, 1980 – орден „Кирил и Методий“, І степен, 1984 – орден „Червено знаме на труда“, 1996 – награда от Международното триенале на живописта, София, Наградата на галерия „Ирида“ за 1999, Награда на СБХ за цялостно творчество за 1999, 2005 – Национална награда за живопис „Захари Зограф“.
+++
+++
Проектът е осъществен с подкрепата на Министерство на културата.
+++
фотограф (интериори и творби): Елена Спасова
фотограф (откриване): Виолета Апостолова – Лети
