За мнозина тази изложба бе изненада. Някои предизвика с дръзкото пренебрегване на норми и предразсъдъци в разбирането за живопис и картина. Други откриват вдъхновяващо посветен живот в името на това да бъдеш художник. Художник, следващ своята предопределеност, порива към вътрешна свобода извън ограничаващи социални и естетически норми, извън идеологически или пазарен конформизъм.
Тези, които познават Петър Арнаудов, знаят цената на тази дързост - самотно бродене в непрогледността и нищетата, с далечно неразличим хоризонт – истината на изкуството.

Странно – тази ретроспективна и юбилейна изложба на Арнаудов е и негова първа самостоятелна изява. Парадоксът на тази творческа съдба е колкото в личните колизии и съмнения на автора, толкова и в едно недоверие и недовиждане към живописта, която изразява себе си с няколко разлети цветни петна и няколко удара на ръката и четката върху случайно намерени картони, кутии, фазери или стари платна. Доскоро в художествената практика с общите изложби подобно “неглижирано” поведение по-скоро се схващаше като безсмислен формализъм и дори се отминаваше като нещо несъстоятелно.
Днес тази изложба иска да изведе и защити творческия резултат на едно самотно, вътрешно съсредоточено,

трескаво търсещо, честно поведение в изкуството.

Поколението, към което принадлежи Петър Арнаудов, не преживя в чист вид и на теория и на практика упойващия проект на модернизма, на чистотата и абсолюта на абстрактното изкуство. Малцина се осмелиха /Иван Георгиев, Петър Дочев/ извън колективни нагласи и конюнктури сами, без да са учени за това, без да са виждали световните музеи, без да са чели теория, да откриват автономната стойност на чистото пластично изговаряне, на абстрактния идиоматичен израз.
Петър Арнаудов сам достигна дo предела на визуалното изразяване. Без да е виждал Робърт Райман, стигна до празното бяло платно, до концептуализиране на своето артистично действие в полето на картината.

Тази ретроспекция изчиства възможните съмнения за самоцелност и случайност на експеримента. Ако внимателно се вникне във вътрешния строеж и психологическа активност на по-ранните фигурални работи и се премине през всички етапи на търсене, и се стигне до крайно абстрахираните артистични жестове от последните години, ще прозрем вътрешната цялост на целеустремено поведение, дълбоко мотивирано от драматичното, ексцесно преживяване на действителността. Картините на Арнаудов са своеобразни  психограми, с висока температура на емоционално и духовно вживяване. Те са резултат на психологическа компресия, на кулминация с оставане на следи от действие. Проекция на импулс, извиращ от подпрагови структури, който сублимира в акта на разливането на боята или на удара върху платното.
По същество това, което прави Петър Арнаудов, се вписва в теорията и практиката на абстрактния експресионизъм и живописта на действието, екзалтирано преживени като път към разкриване на пластовете несъзнавано, като проекция на творящите и разрушителни енергии, определящи живота.

Тези картини са резултат на крайна редукция, пълно отказване от изобразителност, вживяване в уникалността и спонтанността на жеста, на автоматично писмо, запис на свръхкомпресия на цялостното биологично, емоционално и духовно живеене.

Ретроспективната изложба на Петър Арнаудов разлиства книгата на едно честно живеене в живописта. На

самотното, трескаво търсене на пътя и смисъла,

с непосилните лутания, с  озаренията на личните прозрения, с усилието на 70 години да си в днешния ден на българското изкуство.
Тази романтична отдаденост на предопределението и изпитанието да си художник придобива особена стойност. Стойността на артистичен морал и човешко достойнство.

Станислав Памукчиев