Автори, участващи в изложбата Алесандро Бадзан, Андреа Ди марко, Фулвио Ди Пиаца, Адалберт Абате, Алесандро Ди Джунио, Джузепе Борджа, Винченцо Профета, Тоти Фолизи, Стефано Кумия, Фабриче Де Нола, Марко Бароне, Стефания Романо, Джанлука Кончалди, Джовани Тедеско.

Имайки възможността да говоря от свое име, бих желал да Ви покажа един голям средиземноморски град, който в продължение на няколко века е бил на върха на европейската история. Днес той се издига като място на фундаментална дискусия в контекста на голямата креативна култура, със собствен самостоятелен и оригинален глас в областта на художествените търсения като цяло. В него са свързани живописта, скулптурата и всички пресечни линии,които са се добавили във времето – фотографията, пърформансите и всички създадени от тях контаминации, едновременно с все по-тънък исторически критичен континуитет и поетическа въображаема наследственост, която е все по-органична, едновременно разпръскваща и обединена.

...Днешният ден се занимава с временни неща и моментни изблици, които правят изцяло разрешено или поне възможно всяко движение и всяка сричка, включвайки се в нормалното разгръщане на светлините и сенките, във вечния символичен обмен между поетичното чувство и отчуждението. Езиците започват да си сменят ролите и да търсят преки пътища, за да се освободят от тежестите и от пределите на миналото. Така могат по-добре да влязат в контакт с неравномерностите на зрелищността, която големите медии придават. Те ни карат да почувстваме истинския живот, изместен на друго място, и хрониките, основани на разказа – на прочетеното в кафенетата на вечните зрители.

Истината е, че физическото място е винаги по-малко вероятно, с патетични сурови неелегантни отличителни белези – царство на една бедност, която не поправя грешките на своето съществуване, а се утежнява, като кара раните на въображаемото да кървят, чиято болка става причина за подигравки. В същото време вездесъщото и неуловимото става главен герой на една история, която да може да се изживее отново, първо, защото няма врема да бъде нанесена черно върху бяло, и второ, защото признаците, думите, изреченията се възприемат като двусмислени, неспособни да отговорят на въпросите с отговори, а не с други въпроси.

В този смисъл

градът сякаш прилича на Вавилон

в спомена за великолепието, но и за бъркотията, която следва след всеки банкет, както и за всеки траур. Без да искаме да правим апология на колективното над единичното, си даваме сметка, че двете условия са необходими за създаване на пътя на съзнанието, който не искаме да загубим по криволичещите улички на една разхвърляна артистичност, никога не излизаща на повърхността, защото е проява на тежка болест, която изкуството има за задача да покаже. Но става дума за Вавилон, необходим за изграждането на една възможна вертикалност. Тя прави откриваемо единичното сред цялотом едно единично с титанични лице и крайници, което използва ту трагедия, ту комедия, ту ирония или сарказъм, за да представи неволята, която хората на изкуството усещат преди другите, защото използват съвкупност от некодирани изразни средства, свободни да се движат по шахматната дъска на изображенията, правейки всички експерименти.

... Да обикаляш в своя град е като да обикаляш по местата на всички култури при условие, че очите са добре отворени и ушите са добре наострени при улавянето на цветовете и звуците, защото никой не може да бъде друг, ако преди това не успее да бъде самия себе си, със съответната памет и набор от желания.
Красивото и грозното продължават да съществуват, защото принадлежат на етимологията на нашия всекидневен език, на езика, на който сънуваме и на който провеждаме нашия вътрешен диалог без вмешателството на другите, на пазара, на успеха, на преценката, на която сме подложени, когато напускаме междинния път между казаното и неизказаното и избираме „оглушителната” тишина или непримиримото заемане на позиция, докосвайки се до поетиката и стила.
Хората на изкуството в тази моя разходка из Палермо Вавилон палермо се различават почти по всичко, сближава ги възрастта, която е свързана по-скоро с бъдещето, отколкото с миналото, предразположението към мечтата, докато есън, който също не презират, разкъсаните дрехи, които не е задължително да показват привличането към всичко, което принадлежи на чистата лудост, готовността за битка за утвърждаването на едно „да” или „не”. Нищо повече и нищо по-малко, въпреки че биха били полезни други думи, аз спирам, за да Ви подканя да станете хитри като гълъби и снежно бели като лисица.

Франческо Гало