галерия „Стубел“, София
откриване: 13 март, понеделник

Силвия Чолева за Димитър Илиев:

Човешката памет е крехка, изменчива, избирателна, а забравата е постоянната спътница на информацията, с която сме затрупани. Как отсяваме, кое помним и защо, кое се скрива, изтласкано навътре в съзнанието и чака да се появи или да изчезне завинаги? В опита си (може би отчаян) да запазим части от един отминал свят, който пластовете време неумолимо затрупват, се надяваме, че той може да бъде съхранен и разпознат от тези след нас през изкуството, през неговото съпреживяване.

Димитър Илиев / Без наименование №37, маслени бои, дъска, СГХГ (фотография Ани Петрова)

Възможност да осъществим този опит е „Нощта“ – изложбата живопис на Димитър Илиев. Бихме могли да я разчетем като една от частите на голямата картина на протичащото време. Също картина на отминалото, без което настоящето не би било цялостно. Тя е и опит разговорът, общуването с творбите да продължи през времето, а защо не и задочният диалог с техния автор.

Художникът Димитър Константинов Илиев (1959-1992) вече е почти забравен от съвременниците си. Той остава съвсем непознат за следващите поколения. Въпреки това, картините, които е създал, свидетелстват за силата на таланта му.

Димитър Илиев е част от артистите, които преработват енергията и драматизма на 80-те и началото на 90-те години на 20 век в творчество, изпълнено с мрачни предчувствия, но и с очакване, с надежда. Той рисува усилено, създава една от първите частни галерии в дома си. За краткото време на своя 33-годишен живот художникът показва в работите си зрялост и неспокоен, търсещ новаторски дух.

Димитър Илиев / Без наименование, №43, маслени бои, дъска, СГХГ (фотография Ани Петрова)

В посмъртния каталог от 1992 с негови творби и текстове за него Мая Гоева пише: „Димитър Константинов Илиев бе един от младите, но надраснали въз­растта и оставили ни неочаквано като зрялост живописно творчество автори. Продуктивността му като творец бе по­вече от изненадваща. Освен редицата живописни платна той правеше и многобройни рисунки“.

Димитър Илиев рисува често в нощната тишина. Нощта,

времето на непрогледния мрак,на драматичните терзания на душата,

на страстта и самоунищожението, времето, когато черното се сгъстява до степен да произведе светлината, времето, което не му достигна да продължи.

В същия каталог изкуствоведът Чавдар Попов казва: „Не знам дали баналната истина, че ние оценяваме истински някого едва след смъртта му, има някакво значение за Димитър Илиев. Но едно е сигурно - отивайки си от нас във възраст, която за други може да бележи едно начало, той остави творби, които без преувели­чение му отреждат трайно и достойно място в нашето съвременно изобразително изкуство“.

Макар творческият му път още в началото да е прекъснат от смъртта, днес, три десетилетия по-късно, картините на Димитър Илиев въздействат все така интензивно, продължават да излъчват своята мрачна мощ и напрегнатост, да предизвикват емоция и размисъл.

Изложбата „Нощта“ е посветена на неговата памет. Тя е също и шанс творчеството му да бъде припомнено, да бъде преоткрито от младите, да присъства, да бъде изследвано, да не бъде забравено. Кураторите Надежда Олег Ляхова и проф. Станислав Памукчиев, когото художникът счита за свой учител, са подбрали негови творби от фондовете на Националната галерия и Софийска градска художествена галерия.

Силвия Чолева

+++

Станислав Памукчиев за Димитър Илиев

Обличането в понятия, изразяването с думи по-скоро би отдалечило, отколкото улеснило разбирането на картините на Димитър Илиев. Не разпознаването, а емоционалното съпреживяване, пота­пянето в мистериозната семантика на цвета, на живописната тъкан са начи­нът за навлизане в същността на твор­чеството му. Навлизане в непознати и странни пространства, където духът трескаво търси отговорите на собстве­ното си движение и проявление.

Сложен като интелектуална и психи­ческа нагласа, с интуиция за стойност­ното в изкуството, рисувайки биографи­ята на неспокойния си дух, Димитър Или­ев достигна до свои изводи, намери свое място и позиция, своя образност. Образ­ност, провокирана и коригирана от ин­телектуално начало и подплатена с дъл­бочината и силата на емоционалната му природа. В този смисъл той изживява себе си чрез материала и материализи­ра съзнавани и несъзнавани импулси.

Димитър Илиев / Без наименование №40, маслени бои, дъска, СГХГ (фотография Ани Петрова)

Мотивът в картините на Димитър Илиев е само спомен и повод за транс­формация, докато се превърне в психи­ческа реалност, в „пейзаж“ на психич­ното. Натоварена с вътрешна енергия, с болка и оголена чувствителност,

тази живопис е драматична и експресивна, изтънчена и сетивна.

Движението на пластичните маси, тънките съпоставки и степенувания, напластяванията, нео­чакваните удари на черното и бялото, прорязванията на цвят ни правят свиде­тели на интензивен творчески процес. В „мачкането“, в „мазането“ на боята ка­то че ли се възпроизвежда самият жи­вот на материята, нейното зараждане, развитие и отмиране. Материята сякаш търси своята духовна същност, а духът преживява материалното си проявле­ние.

Родени в малките часове, взели сила от нощта и очакващи с упование утрото, тези картини ни покоряват със сблъсъ­ка и примирението на изначалните свет­лина и мрак, вечно и тленно, със силата на своето проникновение.

Биологичното време за Димитър Или­ев бе кратко, но това, което побеждава времето, е усилието на духа да разшири границите си, да намери други измере­ния.

Текстът е от посмъртния каталог на Димитър Илиев, 1992

П.П.                  

По онова време – края на 80-те години, ахроматичната, черна живопис бе част от въставането срещу стереотипите в масовата представа за „добра“ живопис. Пиер Сулаж и Петър Дочев бяха героизирани в надеждите на една нова генерация художници, жадни за приключения и ново преживяване в живописта, и след нея. Жадни за живопис в нейната психична и духовна откритост, в нейната самодостатъчност и абсолют. Заедно с Митака и Даниела Ляхова мечтаехме за среща с Петър Дочев. Бяхме си въобразили и пожелали съвместна алтернативна, радикално черна изложба. Изложбата „Ахрома“ се случи много по-късно, със силното участие на Дани и Митака (посмъртно).

По повод гостуването на представителна френска изложба в София през 1993 написах: „Пълно потапяне в магията Солаж, вибриране някъде между чужда воля и пулса в очите ми; проникване в дупка; съгласие на материя, пространство и време; светлина, която съм виждал само със затворени очи“.

Зная, че Митака видя тази светлина... и остана в нея...

февруари 2023

Станислав Памукчиев   

+++

ДЪЖД
На Димитър Илиев

Ако и ти обичаш
гълъбите мокри на площада,
ела и пий
от ритуалната ми чаша,
докато се молиш
за някаква надежда….

А всъщност гълъбите на площада зъзнат.

Атанас Парушев, 2022

+++

За автора

Димитър Константинов Илиев е роден на 23 септември 1959 в София. Завършва живопис през 1984. Същата година започва да участва в Общи художествени изложби на Съюза на българските художници. Работи в областта на живописта и рисунката. Прави изложби в Добрич (1985), Албена (1986), София (1991, 1992), Есен, Германия (1990), Мец, Франция (1991), Анжер, Франция (1991).

Негови творби се намират в Националната художествена галерия, Софийска градска художествена галерия, държавни галерии в страната и частни сбирки в Германия, Франция, Италия, Гърция, Кипър и др. Починал в София на 22 октомври 1992.

+++

Адрес

галерия „Стубел“
София, ул. „Коста Лулчев“ 2В

Точната локация можете дса видите 

тук