- | СБХ, Шипка 6, 1 А
Галерия (14)

откриване: 6 март, четвъртък, 18:00 часа

Милко Диков: Карикатурата като начин на живот

Годините си отиват и човек обръща поглед назад, към следата след себе си. Тя започва с детството, лъкатуши през възторзите и крушенията на младостта, мъчително катери стръмнините на съзряването. И ето ме тук, на върха на моите години, откъдето виждам живота си и годините, които си отиват. Тръпна пред неизвестното и гледам с носталгия към познатия път. Обичам го с всичките му пропадания и грешни посоки, защото е моят собствен път! Нямам друг!

Всичко започва с утрото на човека! С детството, изпълнено с толкова много и чудни неща. Няма време за мислене! Действието е основният двигател! Скачаме, смеем се, плачем, после бързо забравяме и започваме отново. Затова в зрелостта си, се връщаме постоянно към ония години. Опитваме се да ги преосмислим и разбира се ги хиперболизираме. Спомням си първите радиоапарати и музиката, която разнасяха. Маршовете и военните комюникета. Първият самолет в небето, първата любов. Всичко беше за първи път и затова неповторимо!... Рисувах по рецептите на баща ми, лекар по професия, по белите полета на готварските тетрадки на майка ми. Рисувах ужасни физиономии, танкове и самолети, батални сцени. Редактирах вестници, но никога не стигах до втори брой, защото първия не ме задоволяваше и започвах отначало. Обвиняваха ме в непостоянство, Бях разсеян в училище и още по-разсеян в живота. Не можах да науча таблицата за умножение! Не бях спортист! Обичах книгите и своите фантазии. Съчинявах стихове! Композирах мелодии, които никога не записах на ноти. Обожавах киното. Израснах с всички недъзи и преимущества на времето си... Бях студент в Художествената академия в София, където отпечатах първите си карикатури. Ставах рано и хуквах към вестникарската будка, за да разтворя новия брой. Феноменът тираж ме смайваше! Толкова хора купуваха вестници, гледаха карикатурите ми... Започнаха да назовават името ми. Сладката тръпка ме топлеше и импулсираше. Всичко ставаше леко, от само себе си. И мисленото, и рисуването...

Вече много години рисувам! Получих признания и награди. Направих изложби в познати и непознати градове и държави. Известността ме радваше и изостряше мнителността ми. Станах скептик. Но все още имах скорост. Експериментирах различни техники. Исках да получа крайния резултат чрез прецизна техника. Това засушаваше нещата ми. Изпълвах белия лист от край до край. Много често го затормозвах. А заедно с него и себе си. Станах перфекционист, педант. Имах много почитатели и още повече врагове. Признания, които ме трогваха и отрицание, което ме съсипваше...

Сега ме учудват чистите линии на някогашните ми работи. Плътността и стилистика на графичните ми творби. Търпението и предаността, с които съм ги износил върху белия лист. Все още харесвам някои от тях. Но ги гледам като чужди. Вече съм друг, не мога да прокарам една сигурна линия. Стана мека и непослушна. Отива в страни от желаната посока. Нервира ме! Но продължавам да рисувам с нея. Дотолкова ѝ свикнах, че не бих я заменил с друга. Всяко нещо с времето си! Сега се опитвам да освободя рисунката си от претовареност и статичност. Избягвам черното и се стремя към прозрачност и светлина. Към простота на изказа. Вече не се питам дали съм на прав път. Това е моят път!?...

С целият си абсурд и илюзорност карикатурата е

универсално средство за общуване между хората.

Нещо повече, тя е универсална средство! Не е нужно да знаеш езици, за да я разбираш. Самата карикатура е език. Не се налага да я разчиташ като уводна статия. Не търсиш текста под нея, когато го няма. Разчитах рисунката, нейната графична лексика, посланието, което носи, смешното и тъжното, мисловната изобретателност, дискретността на поднасянето, интелигентността.

Вече казах, че карикатурата е смях и ирония, закачка и сатира. Но тя преди всичко е философия, начин на мислене. И през миналия век, когато се роди като критика на живота и нравите, и през нашия, когато разшири територията и обнови техническите си и стилистични похвати, и приз новия, двадесет и първи век, на прага на който стоим.

Милко Диков, ноември 1999