Конкурсите за изкуство са любопитно явление в нашата действителност – с всяка изминала година предизвикват все повече критики, поставят все повече въпроси, вариращи от неуместността на разделянето по категории до съмнения относно субективната оценка на журитата. Но това е неизбежно и винаги съпътства едно подобно събитие, а действителността е, че въпреки условността си конкурсите за млади художници (и не само този на фондация „Св. Св. Кирил и Методий”) продължават да бъдат стимул, да диктуват определени тенденции и да изваждат на повърхността „новите звезди” на съвременното българско изкуство.

Бих искала да споделя впечатленията си от тазгодишната изложба на фондацията с предварителната уговорка за моята субективност в оценката като един от наградените в раздел „Критика”. Колкото и комично да изглежда това отстрани, понякога се налага сам да пишеш за това, в което участваш просто защото няма кой друг да го направи. Ето защо ще се опитам да погледна с максимална дистанцираност на ситуацията, извинявайки се предварително за парадоксалната й нелепост.

Голямата награда, както често се случва в този конкурс, не беше присъдена. Призове за живопис получиха Константин Костов („Just do it”, „Без заглавие”  и „Самотният мечтател”) и Зоран Георгиев („Работен календар”, „Натюрморт с касова бележка” и „Автопортрет след нощна смяна”), за графика – Венелин Шурелов („Tabula rasa”) и Горан Тричковски („Звярът” и „Красавицата”), за скулптура – Николай Маринов („Архиви”) и за кураторски проект – Йово Панчев за изложбата в галерия „Индустриална 11” („Гранична ситуация: рисунката в съвременното изкуство”). При критиката се получи интересна ситуация – журито сякаш не можа да поеме отговорност и да избере един победител, затова раздели наградата между тримата участници - Светла Петкова, Даниела Чулова–Маркова и Румена Георгиева–Калчева. При всички положения този е далеч по-добрия вариант от това да няма никой, „който да заслужава”. В този аспект е положителна промяната в регламента за участие в тази категория, въведена още в предишното издание – желаещите представят портфолио с публикации, а не пишат текст по някакъв проблем, както беше преди. Така, поне частично, е елиминирана субективността на избора или както е в случая с този конкурс – липсата на награден, нещо, което беше факт до 2009 г., когато за първи път бяха присъдени призове за критика. Преди това тази категория винаги оставаше встрани, въпреки че всеки, който работи в тази област, се нуждае от признание за често безвъзмезния си и понякога напълно незабележим труд.

Тазгодишната ситуация отстрани също може да бъде тълкувана като неглижиране – вместо да не дадем награда, можем да наградим всички, поне да няма виновни. Но съвсем честно ще си призная, че не съм сигурна дали трябва да сложа изцяло отрицателен, или все пак малко и положителен знак на случилото се. От една страна, наистина ни се искаше да чуем едно име, от друга, която и от нас да беше избрана, щеше да предизвика вълна от недоволство, защото, както вече споменах, всеки от и без това малкото хора, пишещи за изкуство, заслужава признание.

Разглеждайки изложбата, не можем да не си зададем въпроса за условността на категориите. Инсталациите, които представляваха една немалка част от участващите в селекцията произведения, хаотично търсят своето място във всяка една от тях – живопис, графика, скулптура. Щом организаторите на конкурса държат на категоризиране, то не е ли време вече да се обособи някакъв по-уместен раздел, който да приюти инсталацията, обекта, видеото? 

Въпреки този недостатък изложбата звучи интересно и цялостно. Любопитни са търсенията в областта на живописта, и то не само при двамата наградени. Напоследък при младото поколение току-що дипломирани художници се наблюдава голямо разнообразие и смея да кажа – оживление. Виждаме го и в настоящата изложба – от чисто експресивното звучене на работите на Людмила Тукусер до социално натоварените творби на Райна Петкова и концептуалните платна на Катерина Дюлгерова. Тук не може да не се споменат и голямоформатните работи на Минко Йовчев. Скулптурата продължава да се трансформира в посока към инстарацията със същото темпо както и преди. Въпреки тази тенденция обаче все още могат да се видят и сполучливи „класически” примери като „Конска глава” на Диан Димов. Наградената творба „Архиви” на Николай Маринов се отнася по-скоро към един хибриден вариант между инсталация и скулптура, който предполага едно по-широко поле на изява. Графиката винаги е предлагала много възможности за работа, затова и в тази изложба представените произведения в тази категория не отстъпват по разнообразие.

Въпреки цялата си субективност и оспорваност на избора наградите на фондация „Св. Св. Кирил и Методий” не само запазват, но и увеличават своя престиж, утвърждавайки се като един от основните легитимиращи фактори в нашето съвременно изкуство.

Румена Калчева