Когато през 1964 Анди Уорхол показва своите Brillo Box скулптури в галерия „Стейбъл” в Манхатън, американската артистична общественост възмутено възкликва: „Това не е изкуство!“. Около тридесет години след този акт на оскверняване – перифразирайки Данто – изкристализира философският въпрос „Защо това е изкуство?”. Два напълно еднакви обекта – единият в супермаркета под формата на артикул, другият – произведение на изкуството, ситуиран  в галерийно пространство. Отговорът  на Данто е прост и се изчерпва с историческата предпоставеност на определени явления, които настъпват едновременно в съвсем различни или подобни области на културата и науката. В един и същ момент се появява нуждата да се разграничи шумът от музиката, обектът на изкуството от артикула, научно обоснованата от абстрактната физика. Историческа закономерност, обясняваща културните промени.

Всъщност днес няма ясна концепция как трябва да изглежда произведението на изкуството. Всичко зависи от това, което желае неговият автор. Феномен, определян като не-изкуство, постмодернизъм  реализиращ се в постисторията на изкуството. Едно е сигурно, то предизвиква

способността за съждение на съвременния зрител, способността му да стане съавтор

и модератор на определено артистично събитие.

Работата на Кирил Кузманов „Издишай”, представена в столичната зала „Райко Алексиев” от 4 до 17 август, подобно кутиите Brillo на Анди Уорхол от 70-те на миналия век бе възприета от българския зрител някак с недоверие и малко несериозно. Гладкостта на белите стени в голямото изложбено пространство беше нарушена единствено от незначителен кръгъл отвор на метър от подовото покритие. Размерът на овала, врязан в лявата плоскост на квадратното помещение, е приблизително 100 мм в диаметър. Мястото му не е избрано случайно, изглежда като шашма или надхитряне на зрителя, но всъщност, както във всяка своя работа и тук Кирил Кузманов използва спецификите на пространството. В случая се съобразява с място между външните стени на две съседни сгради, в което е монтиран генератор за въздух, изпомпващ силната струя през улея в стената към вътрешността. Монотонният постоянен шум от работата на мотора е от съществено значение, както и всеки детайл в тази толкова лаконична работа.  

Струята въздух, която нахлува фуниевидно и разпръсква звука, същевременно се уплътнява от него и се оформя като саунд скулптура, реализирана темпорално.

Привидно празното помещение е овладяно по начин, невидим за окото,

но вибриращ на честота, възприемана от други сетивни органи. На същия принцип композиторът Джон Кейдж създава своите пространствени саунд скулптури през 50-те – „Части тишина“, „4’33“. С отмерен жест пианистът, недокосващ клавишите на инструмента, изпълнява музикално визуално произведение в тишината на пространството.

„Издишай“, интерпретирана в контекста на източната философия, която присъства често в работите на Кирил Кузманов, като подтекст има смисъла на „Създай”. В космогонията на древния брахманизъм символът на Брахман–Атман е Прана–Вайо, животът и диханието на всичко съществуващо. Светът е изтичане на божеството Брахман–Атман. Краят му е в поглъщането на съществуващото отново, което съответства на автоматичното вдишване и издишване, жизнено необходимо на човека. По такъв начин животът е във вечен кръговрат и продължава до момента на смъртта. Този момент съответства на издишането или раждането в духа на източната философия. Затова и бялото пространство на галерията може да се възприеме и като символична божествена утроба, или казано по друг начин – съответства на момента на просветлението.

Съвременният Прана–Вайо, генератор за въздух, издиша чрез саунд инсталацията и така я създава за света. Всеки един миг тя реализира себе си в просветленото пространство и така чрез него напомня как се раждат силните и смели идеи. Игровият момент е част от непосредственото впечатление, което малко заблуждава, ако се оставим само той да ни води към сърцето на тази работа.

Сложността в доближаването на зрителя до идеите на съвременния автор е скрита под привидно ясния смисъл и идея на постмодерното изкуство. За да се осъществи обмена на информация между тях, артистът изисква образована публика до степен на адекватност с процесите в развитието му. В този смисъл формата не е проблем, тя е само начин да ни приобщи към културата на нашето столетие. Онова, което интересува все повече твореца и предизвиква с него зрителя, е самоидентификацията на неговата човешка същност. Артър Данто,  размишлявайки за края на изкуството, го дефинира  като своеобразен завършек на един познат свят и настъпването на друг с друга ценностна система и липса на общовалидни правила, където всеки сам определя докъде иска да стигне в изкуството.