В края на февруари в изложбения център „Шипка” 6 Лаура Димитрова  представи изложбата си „Дива песен”.

Познаваме Лаура като художник приложник, т. е. като автор, формиран в полето на декоративно-приложните изкуства и в частност на текстила. Напоследък обаче тя все по-често като че ли излиза от тази територия, за да навлезе в областта на онова, което сме свикнали да наричаме „изящно изкуство” – в живописта, в печатните техники, които я приближават към графичното, както и в такива съвременни форми като инсталацията. Но това не означава скъсване с корените. Тя не просто не прекъсва връзката, а дори подчертава генезиса на собствената си изобразителна система и естетическо кредо.

Появата на тъканта, т.е. преденето, тъкането, наред с грънчарството и резбарството, бележи прехода от естественото съществуване на човека в природата към културата. Тези древни занаяти маркират първите стъпки на разумния човек, активно променящ природата, както и естеството на нещата. И като обвива камъка с нишки, художничката представя на един символичен език именно онзи преход от природно към културно. За нея  „диво” не означава необуздано, примитивно. То е онова древно „диво”, което бележи зората на човешката цивилизация. Неслучайно говори и за песен, защото песента е особена музикална организация на речта, подчинена на строгата ритмика и повторението на мотива – елементи, неотменна част и от тъканта. И както някога, в древността, орнаментът е изпълнявал не просто декоративна функция, а е имал смисловоопределящо значение, така го използва днес и Лаура Димитрова - независимо дали става дума за геометричен, флорален, зоо- или антропоморфен орнамент.

Ключов за нейните работи е и

проблемът за времето, решен обаче по типично постмодерен начин.

Времето вече не е линеарно, всичко се случва тук и сега, всичко е възможно именно в този момент. Поради това и съвместяването на архаичната образност със съвременните изобразителни похвати е съвсем естествено. Централен образ в работите на Лаура са древните идоли, охранявали някога битието на човека, а днес превърнали се в символ на търсенето на собствените духовни корени. Идолът е заобиколен от вотивни животински фигурки, сред които се откроява тази на коня – едно от основните свещени животни в индоевропейските митологии.

В древните образи и в обръщането към народния календар, който фиксира цикличността на времето, художничката всъщност изследва съвременното през призмата на миналото. Вчера, днес, утре се сливат, личното и общочовешкото стават неразграничими. Потъвайки в миналото, Лаура Димитрова всъщност намира себе си. Днес и тук.

Милена Блажиева