Художниците от секция „Монументални изкуства”  избират за тазгодишната си изложба конкретен повод – пътуване до Турция преди няколко месеца. Назовават го условно пленер, макар че впечатленията от видяното се превръщат в художествен образ по-късно. Подобни съвместни изяви на автори с различен натюрел показват най-често известно сближаване на изразителността им, което има своето обяснение във факта, че те биват заедно в определен период от време, работят на място в импровизирани ателиета при „отворени врати” и неминуемо си влияят взаимно.

В случая резултатът е коренно различен. Кападокия са видели като група, но всеки сам е пресъздал живописния си спомен за нея. Композициите (преимуществено пейзажни) имат и нещо общо – повтарящи се уникални и силно въздействащи природни или пространствени силуети, но всеки автор предлага личния си артистичен коментар, пречупен през собствената му емоционалност, пластичен език и колоритни вариации. Получава се не обичайна, разнолика секционна изложба, а интелигентна покана за съпреживяване (дори ако зрителят не е ходил до това забележително място!), на която според впечатленията на пазителите в изложбената зала са се отзовали много хора. Лично за мен  – без да се поддавам единствено на иманентното любопитство на съвременния мобилен човек – тази експозиция е предизвикателство за едно бъдещо пътуване. А когато изкуството става мотивация за действие, то е изпълнило извечната си роля да преодолява безразличието към света около нас.

Изкушавам се да цитирам текста на Лилия Павлова, свързан с показаните от нея картини, който звучи като код към разчитането на изложбата: „Кападокия – тъмните прозорци на цивилизацията, поглед навътре и навън, към сянката и светлината на миналото и настоящето, очи, които проникват в теб и спират времето, за да дадат дом и простор на вечния дух на Човека и Птиците”.

Весела Христова-Радоева