Особеност на художника Найден Петков, за която почти не се сещаме, дотолкова сме я възприели като нещо естествено, е, че той притежава “редкия талант да бъде едновременно понятен и артистичен”. Това определение за него, направено навремето от друг художник, има смисъла на най-искрено признание и силата да бъде актуално дори след много години. При всяка изложба, при всяка среща с изкуството на Найден Петков, независимо в коя медия – живопис, графика или кино, независимо в кой жанр работи, той остава в границите на реалността, като непрекъснато се опитва да я направи по-вълнуваща и поетична.

В сегашната изложба са показани голяма част от творбите му – притежание на галерии, на публични и частни колекции, правени през различни периоди от живота му. Събирането на толкова много работи на едно място ще даде възможност на всеки зрител да открие или да си припомни създаденото от художника, да остане насаме с него, защото е необходимо пространство и уединение, за да бъде почувстван истински Найден Петков.

Той е от малкото български художници, чието творчество представлява напълно автономен свят. Времето, процесите и модите в изкуството ни сякаш минават незабелязано покрай него: той не е докоснат от естетиката на 50-те, нито от бурните процеси през 60-те, не “проговаря” на асоциативно-метафоричния език от 70-те, няма необходимост и от премисляне на пластичността през 80-те години. Той има своя път, който до края, до самия край през 1989 година, следва. В него най-голяма част и най-много творческа енергия е посветена на пейзажа. Защо Найден Петков е така завладян от пейзажа? Вероятно защото е бил завладян от това как изглежда светът и никога не се е уморил да го наблюдава. Или, напротив, рисуването на пейзажи е нечинът му да сподели преживяното, да покаже своите чувства чрез различните състояния на природата. Какъвто и да е отговорът, пейжазите му излъчват неговото просъствие, неговата изящност, неговата романтична представа за света. Зрителят е омагьосан да навлезе в този свят, все по-навътре и по-навътре, там, където го очакват обгорени в охра цветове и плътни оловни тонове, синтетични форми и разкриваща се на планове живописна материя. Хора се срещат рядко в тези пейзажи. Когато все пак ги има, те са без особено значение за художника, просто фигури и силуети, които служат за мащаб на някое пробождащо небето дърво. Сувсем друго е, когато Найден Петков рисува портрети – едни от най-ярките в съвременното българско изкуство. Тогава сякаш е обсебен от човека отсреща. Притежаващ остро чувство за физиономичност и психология, той съумява да улови същността на модела и да го изрази в творбите си. Моделите му в повечето случаи са представени фронтално, общуват директно със зрителя и образуват единно цяло с пространството. Художникът постига тази хармония благодарение на съчетаваното на светлината и цветовете и на магнетичното си дарование на живописец. Със същото дарование са създадени и композициите му, и малкото на брой интериори – самотни ателиета, които пазят спомена за нечие артистично присъствие.

Графиката на Найден Петков притежава същата енергия, кояти има и в живописта му. Многобройните рисунки, наричани от художника “пътни бележки”, изпълнени върху хартия с акварел и темпера, с разредени маслени бои, със сепия, въглен или креда, както и литографиите, представят по различен начин любимите му мотиви. Монохромността, присъща и на част от живописните му работи, е завладяваща в графичните листове. Заради многобройните нюанси на един и същи цвят, които моделират формата и й придават артистичност. В допълнение линията очертава движението на облаците и сенките, на контурите на лицата и фигурите, уловени сякаш с едно докосване на ръката. Това оставя впечатлението, че художникът създава наново света, а не просто една работа от пластичен порядък. Може би Найден Петков не е правил разлика.

Румяна Константинова

(Текстът е публикуван в каталог към изложбата по повод 90 години от рождението на художника в галерията на Съюза на българските художници)