Наближавайки края на средностатистическата възраст определена от природата за българите, седнах да напиша „Нещо“ върху изкуството което ме забавлява, храни и утешава през целият ми съзнателен живот. Не защото съм графоман, а защото се страхувам, че няма да дочакам смислен откровен анализ - критика на туй що правя – и не само аз, а и моите колеги от СБХ. Допускам, че все още не заслужаваме.

„От“ – от къде почнах – ами не намерих подходящ пръстен за любимото момиче и си го изковах сам. След това завърших „Строганов“ и слугувах на суетата поради конформизъм наложен от развития социализъм.

Не намерих и ателие в което да се развихря, а ъгълът в стаята на баба бе подходящ само за миниатюрни форми – от там и започнах!

„От“ натура бе първата ми изложба в която комерсиалното и сладникавото бе изоставено – просто видях в природата тъй много, тъй красиво, че буквално я „откраднах“ от нея – технологията на леене ми позволи нещо като фотореализъм, останалото бе въпрос на вкус – естетически. Забележете това понятие среща ли се в съвременната критика – тъй рядко и толкова обругано – вкус! Та това го няма! Да ама като някакъв атавизъм – стремеж и неосъзнат инстинкт ме тласкаше напред. Опитах се да се „премеря“ с древността. Тогава освен роби е имало и аристократи с добре изграден вкус към красивото  - претворената природа и ето така се появиха – изработих ги – няколко антични съда със старата технология където метала се кове и красотата му не идва наготово, а се постига!

Да, ама съдовете не се просто съдове, а носят съдържание – сакрално и смислово, та оттам се насочих към сребърните размисли – (сребърни есета), на една изложба разстояние. И като поумувах още година върху вятъра в „есенни треви“, как да го представя на нежната женска шия, съдбата или случайността (а те не са едно и същи нещо), ми даде възможност да работя върху тема изцяло извън битовото, суетното. В центъра на София едно архитектурно бижу е приютило и гроба на Св.Серафим. Тъй като светец не се става приживе, то и мраморът на неговия паметник не отговаряше на представата за святост. Ето задачата, която трябваше да реша – как да се намеся, без да променя нищо и в същото време да добавя! Игра на ума -одеждите не променят същността ни -ние сме си същите. Така духовните ми терзания приключиха „обличането“ на мрамора направих с много уважение и труд. Вдъхновен, почти денонощно и странно сполучлив що се касае за технологията. Само работещия извън сметките за пари, извън вкусът на собственото си его, подчинен на нещо трансцедентално, знае за какво става дума. Като че ли Господ слиза в ръцете ти! За това показвам нещата които правих до тук – те започнаха от светското и размишлявайки върху него – към духовното и Бог. Каквото и да прави човек, „съдбата води умния, а глупавия влачи“. Старая се, вървейки „Към“, да ходя. Когато разглеждате, може и да намерите потвърждение на гореказаните мисли. Дано тази виртуална изложба ви поведе към по-бодри размисли в това „Ковид време“.

Анжело Красини

10.01.2022