В ORDER Филип Попов въобразява непостижимото.

Поставя мен и теб, и себе си в мета-позиция спрямо поредица отобезпокоителни обекти, съставени от линии и точки, които трептят ипроизвеждат многоизмерност. Тези обекти могат да бъдат видени като(архи)архитектурни композиции или като музикални конструкции, или катосвръх-прецизни дигитални паяжини, или като живи мавзолеи, или катонеразшифровани извънземни обелиски, или като нещо шесто и седмо.Шансът обаче това да се случи, един от тези възможни сюжети да се разгърне,е минимален, защото преди да се капсулират в принудата на видимото,обектите трептят и произвеждат звук. Обекти, които звучат.

Звук, който се вижда. И с който – рано или късно, по-близо или по-далеч, лесно или пък мъчително – влизаме в резонанс. И веднъж влезли в резонанс, биваме всмукани, погълнати, превърнати в трептящи в определен ритъм и периодичност частици. Извадени от над-редната си позиция на възприемащи, аз и ти (защото тук „ние“ е невъзможно множество) ставаме отделни точки от математическа безкрайност или по-скоро от безкрайно много математически безкрайности. Това дотук обаче е само опит за механистично, рационално обяснение на случващото се. Затова да се върнем отначало.

+++

В ORDER Филип Попов въобразява непостижимото.

Нека тръгнем от предпоставката, че аз и ти гледаме обекти, които трептят. Разбира се, тази предпоставка е подвеждаща, защото скоро ще установим, че гледаме не е точната дума; думата е слушаме. Слушаме с очи. В мига, в който стане пределно ясно, че образът тук е проводник на звук, предпоставката, че аз и ти гледаме тези обекти, които трептят, че сме на безопасно разстояние от тях, губи валидност и в миг изпадаме от височайшия трон на реда в ужаса на невротичния хаос.

Аз и ти вече нямаме очи, нямаме преграда, която да отрази вибрациите начерните струни. Без кожата на зрението ние сме уязвими създания, оголени доритмичните, нокрайни пулсации на сърцата си, до глухото бучене насобствената си кръв. Ставамеслепи свидетели на смъртността си.

Безформени обекти на някакъв нечовешки поглед. Не ние гледаме тях, тегледат нас. Прозрението идва твърде късно…

Да, тези внушителни обекти не са част от изложба, наречена ORDER, подредена за определен период на определено място. Те са живи, безсмъртно-живи нечовешки очи, които се взират в нас от четирите стени на залата и ни поглъщат до последния ни атом, до последната ни точка. И размножават крайността ни до степен на безсмъртност.

В ORDER Филип Попов постига непостижимото – произвежда безсмъртност.

И никога няма да си тръгнем от тук.

Надежда Радулова