Експозицията, подредена в галерия „Райко Алексиев” от швейцарската художничка Терезе Вебер, е посветена на ръчната хартия. Макар че съществуват различни основи, върху които човечеството съхранява своето знание, през вековете именно хартията се налага като универсалната медиа. И в този смисъл за Терезе Вебер хартията е не просто функция на цивилизацията – тя означава цивилизация. Художничката пътува из Далечния изток, из Централна Азия и Тибет, из Средния изток, за да изучава различни практики за направа на хартия. За нея тези пътувания са преди всичко духовен опит, резултат от контакта с различни културни модели, от навлизането в различни културни пластове. Хартията се превръща в свързващо звено между Изтока и Запада, между минало и настояще. Тя е ценност – не само културна, но и чисто естетическа.

Авторката работи с различни хартии, които прави сама. При една от техниките отлива оцветен пулп, като обработва повърхнината на пулпа с пръсти. Пулпът, съхранил следите от ръцете на Терезе, се превръща в метафора за присъствието на художничката в нейното собствено произведение. В работите си Терезе Вебер използва пулп, влакна, хартии с различни текстури и фактури, като са търсени взаимодействията (и въздействията) от диалога на материала с цвета.
В експозицията са включени произведения от различни периоди, които позволяват да проследим творческите търсения на художничката през годините.

Сред по-ранните работи са голямоформатните живописни композиции („Да отидеш достатъчно далеч означава да се върнеш”; „Земен знак” I и II), създадени през 90-те години на миналия век. Обектът се превръща в абстрактен знак, а богатият релеф на хартията е важен елемент в изобразителния език, равнопоставен като функция на интензивния цвят. В по-късните си произведения художничката продължава да развива абстрактната образност, като често използва за основа ленено платно и върху него изгражда образа с туш (експресивни знаци, напомнящи източната калиграфия) и с оцветени фини черничеви влакна, които създават ефирен, почти акварелен ефект (циклите „Нови светове” и „Donglixue. Динамика”).

Терезе Вебер търси корените на съвременната цивилизация в древните културни пластове,

следи от които намира в Австралия, в Армения, в Киргизстан… Авторката често използва древните изображения като отправна точка, създавайки своя собствена визуална микровселена. Синкретичната връзка между фотографията, авторските рисунки, инспирирани от скалното изкуство, ръчната хартия препраща към различни културни традиции и времеви пластове, които се сливат в едно цяло като в палимпсест (серията „Метаморфози”, „Палимпсест”).
Подобен е подходът и в цикъла „Знаци на мига” 2011, където върху основа от ленено платно са колажирани отлят пулп, черничеви фибри и рисунки с креда, напомнящи древните петроглифи.

Особено място в експозицията заема инсталацията „Формата на времето”, която представлява свитък, дълъг 20 метра и широк 1 метър в разгънат вид. Върху битумен картон художничката вгражда хартиен пулп и фотографии, заснети при пътуванията в пустинята Такламакан в Китай, а отгоре пише с бяла восъчна креда своята хроника. В Такламакан са запазени следи от различни древни култури и цивилизации. За художничката обаче Такламакан е не само минало, това е и днешният ден, днешният свят, който тя е запечатала във фотографиите. За нея Такламакан, през която някога е минавал Пътят на коприната – път, по който са пренасяни не само стоки, но и културни влияния, – е и метафора за срещата на Изтока и Запада, за връзката между различните културни епохи.

Цикълът „Светли тела” обединява листове отлят цветен пулп с фотографии. Във фотографиите, благодарение на дългата експозиция, конкретният обект изчезва, превръщайки се в абстрактен образ, изтъкан от светлинни нишки, следи и фасети. Това са своего рода импресии, в които времето е сгъстено, а светлината запазва спомена за движението на обекта. Монохромните листове пулп са свързващо звено между отделните фотокомпозиции, но едновременно са и техен контрапункт – на експресивната светлинна следа е противопоставен покоят на чистия цветен тон.
Принципите, заложени в „Светли тела”, намират продължение в сериите „Културни съпоставки” и „Наративи. Армения” (и двете серии са от 2016 г.). Композициите, които отново включват фотографии и монохромни листа отлят пулп, въздействат като разгънати свитъци. Тъй като това са своеобразни визуални дневници за пътуванията на Терезе Вебер в Армения и Иран, препратката към свитъка като една от най-древните форми на книгата придобива особена семантична стойност. В „Наративи” фотографиите запечатват природата и хората на Армения, следите на древните култури, но и съвременността. На документалния разказ на фотографиите, в които присъствието на художничката е осезателно (виждаме разтворен нейния скицник) е противопоставено медитативното безмълвие на цветната ръчна хартия. Близки по характер са и композициите „Културни съпоставки”, в които в диалог влизат две от най-древните цивилизации в района на Близкия изток – Армения и Иран.
Терезе Вебер използва същия подход във фотоинсталацията „Да се улови погледът на наблюдаващите” (2019 г.), която е хрониката на посещението ѝ в България. За българската публика тази инсталация представлява особен интерес, тъй като е възможност да видим себе си, собствената си действителност през погледа на художника, дошъл отвън, но любопитен и отворен към различния културен модел. Синкопираният визуален разказ, съставен от отделни „парченца живот”, запечатани във фотографиите, е за миналото, но и за настоящето. Виждаме древните артефакти, съхранявани в музеите, средновековните църкви, но и съвременния град, който е един жив организъм.

Терезе Вебер работи и в полето на арт книгата. Инсталацията „Архиви на времето” включва четири арт книги, всяка съставена от 21 отделни елемента, подредени върху хоризонтална огледална повърхност. Това са хрониките на пътешествията на авторката в Киргизстан, Грузия, Армения и България. Тези арт книги, наред с фотографиите, съдържат и авторски текстове. Текстовете обаче са видими само частично, тъй като са от вътрешната страна на страниците. Видимите откъси се отразяват и в огледалата, създавайки особена визуална композиция, в която възниква игра между образ и отражение, между явен и скрит смисъл. А когато зрителят се наведе над книгата, за да проследи визуалния летопис, съставен от художничката, той неволно става част от произведението – вижда в огледалото себе си, вграден в историята на Терезе Вебер.