Конкурсът Руф стартира еуфорично преди пет години, а сега, след петото издание и заслужения орден за заслуги към българската култура, имаме основания да забележим неговия политически потенциал. Ползвам „политически” в най-широкия смисъл на думата, където заварваме рамо до рамо контрола на качеството, опаковката и вкуса. Влиянието на журито във формирането на вече цяло поколение автори и негово отваряне, глобализиране и стандартизиране, в което миналата година упреквах конкурса БАЗА, този път видимо даде израз в избора на журито и тук, на конкурса Руф, не защото Миряна (Тодорова) и Самуил (Стоянов) не заслужават, а защото са намерили пътя да бъдат глобални и успешни художници според един определен формат. Институционализирането на художника и организирането му в професия със съответните норми е едно от посланията, които провиждаме в годините от началото на конкурса досега. Това според мен е банално и нахално,  но по този въпрос мненията са разнообразни и противоположни. Точно тук се появява политическият потенциал на институцията и нещата се поляризират.

Проблемът на този вид институционална подкрепа на художествената и културна глобализация е, че тя обслужва пазара и унифицирането на формати, контрола на тенденции в изразните средства и целия експресивен арсенал на авторите, дори тематична сугестия. В по-тесен политически аспект, определяйки тази потенция като икономика на властта, рискуваме да се съгласим с Гауденц Руф, който заяви в интервю по БГнес, че е доволен от това, че се вижда как наваксваме. Ролята на догонващия ни е позната, но кого догонваме и на коя писта тичаме са два въпроса, за които ни подсещат участващите активно на българска земя виенчани (Десислава, Ив, Коста, Лазар Лютаков и други), които никого не догонват. А работата им е съпоставима с работещите тук малко на брой автори.

Kонтролът на качеството и опаковката от едно жури и конкурс е едно на ръка, контролът на вкуса е друго, а когато стабилен конкурс се институционализира като този, проблемът изплува на повърхността. Отговорността на журито все пак включва до голяма степен дефиницията на „ново българско изкуство”. Дали това е, което се прави тук и сега, или можем да вменим условност на „българското” в полза на „новото”? Резултатът е налице:

българското ново изкуство трудно проявява признаци на будност и оригиналност,

за сметка на това има имитативни постижения и се стреми да стане средно, за да може да се класира на РУФ, на БАЗА, на културологичните оферти. Институционализирането на „средността”, нормалността на художника, комуникативността на работата му не е сред добрите качества на конкурса. Тъкмо този потенциал исках да отбележа, защото вече започвам да харесвам дърворезбата повече от все-така-остроумните инсталации, хитро-симпатични видеа, псевдо-нео-много-лоши-дада акции и други „неща”, които стават за показване в зала, но не вълнуват никого, говорят, но не казват нищо. Слизането на конкурсния механизъм (въобще не говоря само за конкурса Гауденц Б. Руф) до педагогическо ниво е снизходителен и обиден, не само за част от авторите.