Ако за Пикасо казват, че си е присвоил цялото минало столетие, за нас това се отнася за Дечко Узунов.  Роден в края на XIX век (1899), с изкуството, характера и патриаршеската възраст, до която доживя, той в действителност сложи печат върху художествения живот в България през ХХ-то столетие.

Минал през всички течения в изкуството, без да се определи към някое от тях; преживял остаряването на собствените си ученици и смятащ най-младите за свои; дарен от съдбата да премине през живота и кървавия ХХ век без трагични моменти в своя собствен живот; допринесъл най-много за европеизацията на българското изкуство, запазвайки почитта и обичта към своята страна и традиции; издигнал се до най-високия пост на Международната Асоциация за пластични изкуства (AIAP) към ЮНЕСКО и изиграл ролята на консолидиращ интелигентите от всички гилдии в България; приел изкуството като забава и висша форма на естетизация в заобикалящия ни свят - одухотворява дори идиота (Вечерня, 1926 г.), притежаващ изтънчена чувствителност и вкус; сграбчил мига в живота и в природните състояния; заливащ със светлина формите на битието; съхранил до края тънката еротична тръпка в голите тела, дематериализирани до степен на живописни видения при явно влечение към иреалното и отвъдното (още от бохемските години в Мюнхен („Черно”, 1923 г.), към митичното и тайнственото без болезненост и страх; впечатляващ с аристократичната си осанка, с изящното чувство за хумор, държащо го винаги над злободневното и довело го до библейска мъдрост; достигнал до тази точност на четката, която може да се сравни само с категоричността на японската калиграфия; останал докрай извън чувството за завист, смятайки го за братоубийство, заложено още в клетките на първите хора (Кайн и Авел). Това бе бай Дечко. Валидно ли е сега неговото Послание? И какво е то?

Още през 1970 г. Йозеф Бойс декларира, че “Всеки човек е художник”, а Анди Уорхол, един от най-трезвите материалисти сред художниците след Втората световна война, предпочита да е машина, бълваща цвят значително по-безпроблемно от човека. Така обичайното влиза в изложбите, светът на стоката се извисява до естетиката, аурата на неповторимост на творбата изчезва. Ретрограден ли е Дечко Узунов, консервативен или неосведомен за революционните промени в изкуството на ХХ-ия век, засегнали основите на модерността? Надали.

Той просто остава докрай верен на своята епикурейска философия, подминавайки всичко, което би унищожило духовния му мир. И все пак дали е точно така? Един само лист от неговите “Разпилени спомени”, които ни остави, говорят, че с черните акварелни видения от последните години, напомнящи Второто пришествие, той затваря своя жизнен и творчески път, връщайки се към символизма от Мюнхенския период и неговата екзистенция, макар и без минорната му гама. „Дон Кихот” от ранния период и „Автопортрет” от 1986 г. (преди смъртта му на 26 април) са създадени, за да ни напомнят винаги за последните думи-послания на Стария Пан.

“Нима всичко, създадено досега от памтивека до днес,
ще загине завинаги ( в един миг)?!
Земята си отмъщава, ние изсмукахме от нейните недра жизнените й сокове.  Взривове и алчният човек разрушиха вечното спокойствие и равновесие – от горещата лава до спокойните вълни на океаните.
Въздухът стана задушлив и отровен...
Земята престана да бъде наш дом – тръгнахме към Космоса... към галактиката накъде... П = 3,14.
Човекът дойде до границата на безумието!
Земята ще свети, гледана от други планети като минало величие на хора и общества, епохи и цивилизации!
Каква ирония!
Почваме от начало.
Къде си, Орфей?
Къде си, Питагор?
Къде си, Христос?
Къде сте, Платон и Аристотел?
Микеланджело, кажи ни, ти така ли си мислил, когато създаде образа на пророк Йеремия – над
входните порти на храма “Св. Петър” в Рим!
Какво искаше да ти каже твоят Мойсей,
когато удари с чук коляното му?!”

Не е ли това посланието на Дечко Узунов?

Аксиния Джурова