По повод изложбата на Милко Божков „Нощни стражи” в галерия „Арте”, 13 – 27 ноември

Познавам Милко Божков от края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век. Той бе един от художниците от фабрика „Вулкан“ – една истинска фабрика за изкуство. Мястото, където се експериментираше, спореше и общуваше трезво или под опиянението на алкохола. Тогава той работеше върху илюстрациите към „Книга на мъртвите”, а аз направих филм за него, който нарекох „Звездоброецът”. От всичките, които бяха във фабрика „Вулкан“, най-малко си представях, че именно той – Милко Божков, ще намери себе си, връщайки се към селото. Бе споделил с мен, че не обича селската работа и има лоши спомени от ранните утрини, в които баба му го е вдигала да берат царевица. И ето, това лято на 2013 г. в Стефан Стамболово той – най-лиричният и поетичен художник от фабрика „Вулкан”, заяви: „Аз съм един завършен селянин.“

Как става това?

В началото на 90-те години, след реституцията и постепенния разпад на фабрика „Вулкан”, преминал през тесния коридор на Галерията във Варна, временно приспособена да рисува, Милко Божков се завръща на село.  Вечерта се извива силна буря, токът спира и той вижда светкавиците в черното небе.

– Бе невероятно красиво. Знаеш ли вечер какви звезди има тук, а какъв цвят има зимното небе? Страхотен, когато се озъби.

Какво се е случило?

Звездоброецът от филма е видял истинската красота на звездите тук, в родното село, където като дете е заравял босите си крака в праха, бягайки в слънчевия пек към река Росица, в която се е гмуркал с приятелите си, криел се е в храстите, захласвал се е в бавния ритъм на патиците, слушал е музиката на вятъра в тръстиките, а вечерите край жаравата е гледал бързото прехвърляне на иглите, с които баба му е плела дрешките и равния ритъм на линиите, очертаващи предметите в ковьорчетата „зад игла“ на майка му.

Днес в кутията на спомените, в мрежата на неговата памет изплуват забравени миризми на топъл хляб и на въглените в огнището, усещане за сезоните, сладостта на маранята и тайнствеността на залеза. Светът от детството се преплита с този на зрелостта – с митарствата и изкушенията. Дошло е време за реконструкция на изминатия път и опита да разбереш кой от етапите му е бил истински и кой лъжовен.

Ако трябва да сме точни, житейският курикулум – CV-то на Милко Божков, е пред нас с картини, посветени на блаженството на детството. С пречистващите води на река Росица, оприличена с река Йордан, както е името на баща му, в която Христос получава кръщението от Йоан. На фона на характерния пейзаж от село, по пътя за реката, родителите са понесли хваналото ръцете им дете. Споменът е реален и нереален, безплътен като ангелските сили и реален като усещане.

„Само времето намества нещата”, казва Милко. И то, именно времето потвърждава следваното през живота правило на художника: „Дори да обиколиш целия свят, в крайна сметка разбираш, че светът е в нещата, които те заобикалят.“ И упоритото му придържане към това верую не му позволи да си повярва, че е стигнал до върха в изкуството след всичките суперлативи, с които колеги и художници го обсипаха.

Посвещавайки серията от изложби през годината на своите родители, част от която е и тази в галерия „Арте”, Милко Божков не скрива, че е решил „да се представи целият“ в картини, съставени от „калта, когато стане пепел, мека като душа“, запитвайки се дали в тази пепел и Господ не е щъкал с боси нозе и, надявайки се, че сълзата, отронена от него, ще попадне в пепелта на душата му, превръщайки я в кал.

„Къде е Господ да я омагьоса отново”, се пита Милко и сам си дава отговор, излагайки пред нас своите реалистични пейзажи, използвани като фон, на който той наслагва и надгражда спомена с бродираните зад игла образи и предмети, подобно на древните палимпсести, в които натрупваните с времето слоеве на паметта реконструират спомена отчасти, т.е. никога цялостно, придавайки му така очарователния ореол на недоизказаност, съкровеност и тайнственост.

13.11.2013 г.

проф. Аксиния Джурова