За Людмила Светичкова пейзажът е онази част от маслената живопис, която наред с натюрморта я обсебва като художник. Запълва изцяло нейното време и мисли. Поради тази причина на днешната изложба виждаме българския пейзаж не само като нещо много лично, но и като природа, която е дълбоко преживяна от авторката.

Природата в нейните платна е безмерна, без начало и без край, къкъвто е и самият живот. В своите пейзажи тя се стреми да покаже не само вечното и неизменното, а в здравата конструктивна основа на старите български къщи да покаже тихия, отмерен живот, който тече зад стените им. В търсенето на възвишения и прекрасен образ на българската природа Людмила обикаля страната, но като че ли сърцето й се спира върху пейзажите край София. В това няма нищо чудно – сама родена и израсла в София, тя отрано открива красотите на различните ландшафти край столицата. Тяхното разнообразие и колорит стават първоосновата, върху която тя гради своята художествено-изобразителна стратегия. От самата тема възникват конкретният ритъм и пластика на всяка нейна пейзажна картина.

Одареността, с която Людмила Светичкова прониква в „душата” на пейзажа и натюрморта – тема, представена на тази изложба, носи в себе си нещо от „феномена на Пигмалион” – изображенията са наситени с  цветова и жестикуларна енергия и започват да съществуват в реалността, да действат върху сетивата ни така, както ни въздейства живата природа. Силата на нейната дарба се състои и в това да компенсира миметичното в природата, да се превъплъти в натурата, да отдели в нея „своето” от „чуждото”, да намери радостта, която да вдъхнови еднакво и художника, и зрителя.

Необяснимо, понякога ми се струва почти безразсъдно, е нейното преклонение пред естеството на натюрморта – в него намираме както радостта от природната цялост, така и тихата печал от кръговрата на живота, който тихо и незабележимо или пък взривно и шумно тече край нас.

Тази радост от натурата и борбата за нейното художествено преодоляване и претворяване, става вярата в изкуството, върху която се основава творческата и житейската позиция на художничката Людмила Светичкова. И това е така, защото толкова ясна и цялостна любов към българската природа и едновременно към изкуството й дава сили да преодолее не една и две жизнени и творчески колизии.

Значението на нейните работи в съвременното българско изкуство е далеч по-голямо, отколкото това може да се забележи на пръв поглед. За нея като човек и творец е важно емоциите да попаднат в душата на зрителя, да предизвикат радостни преживявания, да „оцветят” битието. С тази задача на творец тя се справя удивително точно и адекватно.

Тя винаги е готова да ни изненада с нов поглед и нов контекст към добре известното, да ни поднесе оригинално и свежо свое виждане не само колористично, но и конструктивно вярно, хармонично и точно. Това забелязваме и в нейната изложба днес. Да й пожелаем сили да продължи напред и да увърждава нови и нови свои завоевания в областта на пейзажа и натюрморта.

Юлиан Митев