Галерия (3)

СБХ и банка "Пиреос" АД представят

Откриване - 1 ноември, 18 часа

Изтъкани    от  предразсъдъци,  от  културни  норми  и  табута,  сме  изтласкали  откровението  в  ъгъла,  за  наказание. Нравствената догматика  огражда  с  пясъчна  стена  опротивялото  ни  колективно  битуване,  за  да  не  се  разпаднем  в  разрушителните  енергии  на  собствените  страсти  и  маниакален  егоцентризъм.  Градското,  градската  култура  вкараха  в  ускорител  човешкото  живеене  с  всичките  ексцесии,  комплекси  и  фрустрации. В мрачните,  сенчести  ъгли  на  собствената  психика  се  таят  и  събират  сила  презрените  нагони, агресия,  грях  и  срам.  В  този  огромен  психически  контейнер  се  събират  зловонията  на  суетно  съблазненото,  изкушено  и  неудовлетворено  его.  Възпаленото  его,  което  превърнахме  в  живия  дух  на  нашия  цивилизационен  „напредък“.

А  изкуството?  След  Гоя изкуството  не е  същото,  а  след  Дюшан то  скъса  със  себе  си.  Бутафорията  на  красотата  се  смени  от  болката  за  изгубената  истина.  Добродетелните  нрави  и  прeстореното  благоприличие  са  заменени  от  вика  на  разтерзания Аз.  Огражденията  на  казионния  морал  са  разбити.

В  1857г.  във  Франция  има  предложение  Академията  и  правителството  да  излъчат  комисия,  която  да  присъжда  награди  за  „най-моралните  творби  на  изкуството“.  Стипендиантите  на  Академията  пътували  за  Рим  за  шлифоване  с  идеалите  на  Античността  и  Ренесанса,  а  след  това  ставали  надеждни  охранители  на  официалния  салон.  Гримасата  на  този  празен  театър  извика  компенсаторно  непринудеността  на  импресионистите,  странстванията  и  главоболията  на  сюрреалистите,  потресенията  на  експресионистите. Днес „Викът“ на Едвард  Мунк е сред  най-скъпо  струващите  картини и е нова естетическа норма, а маниакалните некрофилии на Деймиън Хърст са превърнати в нов културен фетиш.

В  цялата  духовна  бъркотия  художникът  най-накрая  е  оставен,  поне  привидно,  на  себе  си. Разколебаните  очертания  на  колективната  неолиберална  ценност включиха  своеволието  на  художника като  скъп  аксесоар  на  своя  еклектичен  тоалет.

В  този  опустял  световен  пейзаж българското  изкуство  е  още  по-самотно.  „Независимо“  от  нищо,  нито  от  естетическа  цензура,  нито  от  идеологии,  нито  от  пари,  пазар,  ментори,  институции – то гради  новото  си  тяло  върху  комплекс  за  локалност,  сантимент  за  традиция,  неосъзнат  порив  за  съвремие. 

В тази нестабилна ситуация малцина  са авторите със свое творческо  лице. Динко  Стоев  наложи  своето  артистично  присъствие  с  радикално  отстояване на лична позиция.  Художникът преминава  етапи  на  съзряване – от  метафизична  и  поетична  реалност,  през  абстрактна  експресия,  до  остротата  и  директността  на  неоекспресивна  фигуралност. Страстното  вживяване  в  човешкото,  смело  изразено  и  без  самоцелни  естетизации, е  творческият  актив  на тази  живопис. Емоционално-психичната  активност  и  съвременната  социално-нравствена  чувствителност,  решително  изведената  и  отстоявана  артистична  позиция утвърждават  Динко  Стоев  като  един  от  най-значимите  художници  на  неговото  поколение,  със  свой  път  и  проекции  в  новата  българска  живопис.

Експресивният  реализъм  на  Динко  Стоев  безкомпромисно  изважда  на  показ  и  прави  видима  човешката  психика.  Смело  навлиза  в  закритите  зони  на  страха,  греха,  страстта  и  болката  и  визуализира  във  фикционални  сцени – много  приличащи  на  реални.  Зад  този  страстен  визуален  спектакъл  с  персонализирани  психологически  категории  стои  художникът режисьор.  На  пръв  поглед  социално-психологически,  този  театър  е  по-скоро  екзистенциално-хуманен.  Това  е  съпреживяване  с  патоса  на  разгневена,  болезнена  симпатия  към  греха  и  страстите  човешки.  Динко  Стоев  поглежда  в  психическата  бездна  на  човека,  навежда  се  в  неговата  мрачна  пропаст,  за  да  го  познае  и  разкрие. С  особено  тънко  наблюдение  открива  проекциите  на  сексуалното,  на  агресията  на  пола,  на  неговите  неуловими  прояви  още  в  детска  възраст.  Ексцесиите  на  сексуалното  са  на  фона  на  пейзажи  с  детски  люлки,  катерушки  и  пързалки,  атрибутите  на  детското  живеене  са  сцената  на  психическия  театър  на  Динко.  В  тази  драматургия  Дядо  Мраз  е  жертва  на  агресия.  Смразяваща,  картината  болезнено  обсъжда  инфантилността на надстроечното  добро, като  жертва  на  природното  с  неговата  отрезвяваща  жестокост.  Дядо  Мраз е  мътръв – този  образ  добива  ускорение  в  съвременните  девалвации  на  всички  морални  ценности,  утопии  и  сантиментални  приказки. 

„Небето  е  опустяло“ -  изоставени,  оголени  и  без  илюзии  се  лутаме  в  мрачния  лабиринт  на  своето  безрадостно,  изпълнено  с  предразсъдъци  и  празни  страсти  живеене.  Динко  навлиза  в  този  лабиринт, за да го освети, да го направи по-видим и за да ни тласне в ново търсене  на  път  и  спасение.

Днес,  в  годините  на  своята  творческа  зрялост,  Динко  Стоев  е  решен  повече  от  всякога  да  открива   и  следва  своите  психични,  духовни и творчески импулси. Без  грим,  извън  изкушенията  на  лесното  харесване  и  успех, решително  сваля  опаковките  на  привидното  живеене.  Събира  сила  и  смелост,  за  да  застане  фронтално  срещу  маските  на  фалшивия  морал.

От  показаното  мнозина  пуритани  ще  бъдат  потресени.  Възмутени ще избягат, ще избягат и от себе си и от възможността да се познаят.

Изложбата  е  изпитание.  Изпитание  за  автора,  изпитание  за  нас – всеки   колкото  може  да  познае,  признае  и  понесе.

В началото и в края  на експозицията - две платна: легло със съдран дюшек  и  с  мирис  на  човек...и  екзалтацията  на  художника   в  слънчогледите,  посвещение и обричане в дългия път на изкуството.

 

Станислав  Памукчиев

ноември 2013 г.