С нея се запознахме преди малко повече от година. Месеци след това, когато обсъждахме възможността за реализиране на нейна изложба, я помолих да ми изпрати автобиография и репродукции. CV-то, което получих, изглеждаше интересно. Написан собственоръчно, текстът след първата страница бе разделен на две вертикални, успоредни колони, които разделяха няколкото листа и цялата й творческа кариера. Там тя пише за себе си в трето лице: „… Така животът на Радка Жекова завинаги се разделя на два успоредни пътя, между които тя не прави избор.”

Родена е на 2 октомври 1941 година в Хасково. След завършване на гимназия през 1959 г. е приета да учи Индустриална химия, специалност Технология на боите. След една година и хрумва нещо различно. Кандидатства отново, но този път в Академията. През 1960 г. започва художественото си образование в класа на Марин Върбанов и завършва с отличен успех през 1966 г. В периода до 1972 г. участва във всички ОХИ-та на СБХ и специализирани изложби за текстил. Работи като моден дизайнер в ЦНСМ, след спечелен конкурс. Твори и за големи модни къщи в страната като „Албена”, „Валентина”, „Дружба”, „Червен бряг” и др.

От 1972 година Радка Жекова постъпва в „Студия за игрални филми – Бояна” като художник постановчик на костюми. От тогава се налага да се справя с тежката задача да играе едновременно две роли: едната - да бъде художник текстилец и живописец, а другата - да бъде филмов художник. През 1973 тя е приета за член на СБХ и заедно с още 19 свои колеги основават секция „Дизайн”. Десет години по-късно става и член на Съюза на филмовите дейци. Списъкът с филмите, в които тя е художник е впечатляващ: „Мандолината” - 1972, „Дъщерите на началника” – 1973, „Последният ерген” – 1974, „Гонитбата” – 1974, „Снимки за спомен” – 1979, „Златният век” – 1979, „Пътешествието” – 1980, „Отражения” – 1981, „Останките” – 1983, „Романтична история” – 1984, „Съдията” – 1985, „Изложението” – 1987, „Заплахата” – 1988, „Сбогом, бабо” – 1989, „Забранена анкета” – 1993, „Едно дете в повече” – 2003, „Филип” – 2008. Освен за киното, Радка Жекова създава  костюми и за няколко театрални постановки в театрите на Хасково, Пазарджик и Димитровград. 

Като един от върховете в своето творчество тя определя работата си по филма „Златният век” – огромен труд, свързан със задълбочено изследване на костюма и тъканите от 9-ти до 10-ти век в България и Византия. Една част от оригиналите създадени за продукцията са експонирани в Националния исторически музей. (За съжаление, доколкото съм запознат, никъде не е отразено кой е авторът им.) Вследствие на „историческото пристрастяване” Жекова прави и първата си самостоятелна изложба през 1981 г. в „Дом на киното”, София, именно на тази тема – „Исторически текстил – България и Византия – 9-ти и 10-ти век”.

Сред десетките изложби, които следват, задължително трябва да отбележим няколко. Изключително успешна е тази в София през 1989 г. Представени са 53 живописни платна. Националната художествена галерия откупува част от творбите, а други попадат в частни колекции в Швейцария, Германия, Австрия, Франция и Ню Йорк. Следват силни изяви: през 1993 г. изложба „Живопис и рисунки” в София, през 1996 г. изложба „Живопис” в Братислава, през 1998 г. в Хасково, през 1999 г. в Галерия „Витоша”, през 2002 г. в Галерия „Феста”, през 2010 г. в Истамбул и т.н.

Сигурен съм, че и двете й роли са се допълвали успешно по двата творчески пътя, вървейки в градивен синхрон, но вероятно понякога е имала и усещането, че времето, посветено на киното, често й е отнемало удоволствието от усамотяването в ателието, толкова важно за претворяването на най-съкровените и най-личните й идеи, фантазии и чувства. Мисля си дали едното е за сметка на другото или в нейния случай става въпрос за необходимост и взаимно „зареждане” – правенето на едното да стимулира желанието и енергията за отдаване другото. Не знам дали в душата й съществува някакво голямо раздвоение, но знам, че вътрешното противоречие най-често е мощен двигател за творческия акт. За съжаление при разговорите по между ни усетих, че тя таи в себе си болка и разочарование от сегашната действителност и неудовлетворение от живота. На въпроса дали знаем коя е художничката Радка Жекова, положително ще отговорят всичките нейни приятели и стотиците й колеги, с които съдбата я е срещнала. Но е жалко, когато името на художник с такова мащабно творчество от национално значение не е широко популярно. Не е честно! За ненаписаната История на българското изобразително изкуство, огромната празнина от липсваща информация расте с всеки изминал ден. За съжаление в този вакуум попадат все повече и повече достойни наши артисти. Опитах се да убедя Радка Жекова, че тази изложба ще е една стъпка в посока обратна на незаслужената забрава. Убеден съм, че е така. Надявам се да не съм я подвел. А песимизмът в последните ми изречения звучи нелепо в жизнената среда на тази живописна изложба. Едва ли, гледайки живописта й, някой би допуснал, че съществува и друго лице на художничката, което е приело за свои черти чертите на отчаянието.

Ще завърша с цитат от края на нейната ръчно написана автобиография: „Написах биографията си в трето лице, защото ми се видя нескромно да споделям колко интересно, динамично и преизпълнено с емоция е било творческото ми житие…” Чувството й за хумор и самоиронията дават надежда, че оптимизмът в нея не е угаснал. Ще й припомня собствените й думи, че който е имал късмета да вдъхне аромата на сцената и екзалтацията от пускане на камерата в киното, е между ИЗБРАНИТЕ.

Любен Генов