Изложбата продължава една традиция, поставена от самия Светлин Русев, който обичайно, всяка година на 14 юни, неговата рождена дата, организираше своя изложба.

Сега на Шипка 6 може да бъде видяна селекция от представителни произведения на художника, собственост на общински и градски галерии в България. Изложбата търси емоционалната и духовната памет за Светлин, за неговата мащабна, всеобхватна деятелност, белязала българската култура през последните 60 години. Като художник остави огромно по своя пластичен заряд и духовен обем творчество – мащабно, монументално, епично с дълбокия си хуманен патос.

+++
Преди 30 години Петър Увалиев, интелектуалец с европейско измерение, пише на Светлин Русев:

„Скъпи ми Светлине,
Внушителният строй на картините ти в спокойната галерия („Сладки води“ – Лондон) така смутиха уталожения ми естетичен компас, че иначе невъзмутимата му стрелка почна лудо да се люшка между Източна Европа, където съм роден, и Западна Европа, където ще умра. Не е ли уж казано, че Изтокът си е Изток и Западът си е Запад и че те никога няма да се съберат? И ето, че по чудо те се сплитат в твоето творчество: самоуверената разсъдъчност на Запада, родена и откърмена от Ренесанса, се съчетава с езотеричната възвишеност на Източноевропейските икони, за които всички гледки на неодухотворената материя са шифрован полет към най-високия от високите върхове на духа.“
Петър Увалиев
Лондон, 14.10.1993

Слово на Десислава Минчева при откриване на изложбата: 

Един по един си отиват Големите…

Минаха пет години, откакто Светлин ни напусна. За някои хора страдаш, когато поемат по оня, неизбежния път… и после някак се успокояваш. Но при други липсата става все по-осезаема с времето. Не, кончината на Светлин не е просто физическо отсъствие. Напротив, все по-силно и болезнено осъзнаваш, че такива ярки личности, с такъв характер и такъв талант няма да се появят скоро. Може би никога. И това е огромна, невъзвратима загуба. 

Сигурна съм, Светлине, че ако ни гледаш отнякъде ще се подсмихнеш и ще махнеш с ръка, сякаш правим обичайните си детинщини. Ние остаряхме без да се променим особено. Така е с хората…

Всеки от нас, приятелите му, които организирахме тази изложба, си даваше сметка във времето, а сега – още повече, че е общувал със забележителен човек. Силните хора пораждат силни емоции!                                                     

Скъпи приятели, колеги, гости! Позволете ми да кажа няколко

НЕЛЕСНИ ДУМИ ЗА ЕДИН НЕЛЕСЕН ЧОВЕК!

Светлин Русев е откривал мои изложби десетки пъти. Аз също съм писала за него немалко. Познавам го, откакто бях дете. Станах негова студентка. После – нещо като асистентка (заедно с Ивайло Мирчев) и... така нататък. Отвън погледнато отношенията ни изглеждат вероятно като клише – учител-ученик. Но...какъв учител! До края се обръщах към него на „Ви“, бъдете сигурни, че имаше сериозни причини за такова нещо! На повърхността това означава две неща – уважение, но и дистанцираност. Всъщност е само първото. Просто не виждах как е възможно да ни сложа на едно ниво. Близостта не изключва респекта в никакъв случай!

Така или иначе това предисловие е важно единствено като опит да постави Светлин Русев на полагаемото му се място. Това място е извоювано от него самия с цената на много усилия (меко казано) и с огромни жертви. За таланта, даден му свише, не говорим.

Полярна личност, не ме е страх да кажа истината – поравно обичана и мразена, той си извоюва правото да бъде някаква независима величина, чието мнение е особено важно.

Прехвърлих десетки папки в компютъра, със стотици негови произведения от различни периоди. Наистина впечатляващо! Хората, като цяло, са подвластни на личните си пристрастия и съображения от най-различен характер и не винаги са склонни да признаят заслугите на другите.

 Случаят „Светлин“...

Вероятно „слепота“ се нарича онова състояние, което не ти позволява да видиш и осъзнаеш важността на нечие творчество - като големина на намерението и реализацията, като широкоспектърност на търсенията и като новаторство, в контекста на времето, а и извън него. Може би тези думи звучат като апология, но за мен те са обикновена констатация.

Както и друг път съм казвала – Светлин Русев е човек, който печели искрени адмирации, но и негативни оценки, приятели и неприятели, както и любов и омраза  и то – еднакво успешно. Характерът му не понасяше на всички. Крайностите и пристрастията му – също. Но в последна сметка времето (щом ние не сме в състояние) ще покаже чие художническо битие е минало напразно и чие – не. Аз мога да кажа само, че той успя да създаде истинска школа в изобразителното ни изкуство и позволи развитието на българската, пластическа култура да се впише в световните тенденции.                                                                                                   

Нарочно няма да се занимавам с коментари на произведенията му. Това би било като свръхдоза захар след хилядите писания за него, безбройните му интервюта и т. н. (А и като че ли не е моя работа). Достатъчно е да прочетете текстовете по стените на тази зала! От Самуиловите воини и изобщо всичките му исторически и социално натоварени опуси,  през лаконичните, монохромни, ранни пейзажи до виещите се екстатично ултрамаринени и кървавочервени кипариси и главите, нарисувани върху камък - всичко това е част от неговия възглед и отношение към света изобщо. И всяка от тези картини е изпълнена до пръсване с неговата енергия и чувствителност. Той разбива на пух и прах тривиалните обвинения на критиците си за монохромността като единствено негово верую. Всъщност по-тежък и искрящ до драстичност цвят напоследък не съм виждала някой да полага на платното. Но дали е в сивата гама или с изблици на суров веронез или кадмий – какво значение има това? За мен по-важни са замахът и дълбочината на преживяването, експресията на линията и мазката, онази наситена с емоционален заряд живописна среда и хуманистичните послания, без които една картина би могла да бъде просто красива вещ и нищо повече.

Напоследък изложбите му се възприемаха не произведение по произведение, а тотално. Те бяха единни и като намерение и внушение, и като оформление на експозиционното пространство. Светлин Русев успя да изгради собствен свят не само на хартията и платното, но и в цялостния мизансцен, което, естествено, прави усещането по-директно и по-дълбоко. Нерядко – даже на подсъзнателно ниво.                                                    Понякога известността пречи да приемеш непредубедено някого. Хората спират да бъдат любопитни по отношение на личностите с име. Слагат ги в чекмедже с табелка V.I.P. и даже не понечват да изтупат съдържанието му от прахта, поне отвреме-навреме... А прахта замъглява погледа...

Чекмеджето на Светлин е голямо и се подрежда трудно. В него се вместват човешката драма, даже трагедията,  хуманистичен и революционен патос, отчаяние и крехка надежда, илюзия, реалност, мистика, традиционност, опити, открития... твърде много неща за един живот, на един човек.

Благодарна съм на „случайността“, че точно той ми е бил учител и то – толкова изискващ и на моменти, особено, когато бяхме млади,  даже неразбираем. Без такива крайни хора забавяш собственото си движение. 

Да, Светлин вече го няма. Но картините му съществуват и пазят духа му, а и духа на времето, което днес е толкова различно! Неговата обществена позиция и решаваща роля в един дълъг период от време, колекциите, които създаде, преподаването му в Академията и изобщо влиянието му върху културните процеси беше толкова осезаемо, че нямаше как да бъде прескочено или заобиколено. Човек – институция, човек – мяра, това беше той. Днес, повече от всякога е добре да си припомним това. Светлин беше художник с мисия и мисля, че го осъзнаваше. Често споменавам баща си, който казваше: „Който има очи – ще види!“

С дълбоко уважение: Десислава Минчева, 2023