Галерия (2)

Андрей Даниев / Абатство в Нотингам

Да се забрани изложба на Андрей Даниел – един от най-добрите съвременни български живописци, и то в днешните времена, е толкова скандален прецедент, че не е възможно той да остане прикрит, премълчан и неглижиран. Подобни позорни и срамни актове са познати от най-трагичните и репресивни времена на тоталитарния режим, но те са абсурдни и несъвместими с духа и отношенията в сегашната културна ситуация на цивилизована Европа. Затова ще разкажа малко повече за тази история. Със сигурност ще се направят изводи.

Всичко започна на 18 септември 2020 в Самоков, когато се проведе ритуалът по връчването на националната награда за живопис „Захарий Зограф“. Този път носителите бяха двама – Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел, който за жалост вече беше в отвъдното. След церемонията се срещнах с двамата уважавани журналисти Стефан Джамбазов и Зелма Алмалех и се уговорихме да представим във Варненската галерия фотоизложбата на Стефан, наречена „Андрей Даниел — последните 7 години“. Мисля, че още тогава им предложих към фотоизложбата да прибавя паралелна камерна изложба от картини на Андрей Даниел, което те приеха възторжено. През март тази година се свързах с галериите в Силистра, Добрич, Балчик и Бургас и те отзивчиво ми предоставиха творбите, с които разполагаха. Двама сериозни колекционери от Варна, Иван Ненков и Борис Стателов, също ми дадоха картини. Заедно с двете работи от Варненската галерия събрах общо 10 платна, които представяха изкуството на Андрей от самото начало на пътя му, от все още веристичния маниер на изобразяване в „Прозорците на моя Русе“ от 1979, през творби от 1980-те и 1990-те години, в които е много по-освободен, експресивен и хроматично богат, до един великолепен автопортрет от 2000. Картините са почти непознати на публиката, което увеличава стойността и смисъла на изложбата. Безусловно те носят и внушават изключителната живописна дарба на Андрей Даниел, рядката му чувствителност към сюжетния мотив и наративното, към оригиналното и нестандартно композиране, към сложното и звучно колоритно хармониране, към психологическото проникновение в дълбините на човешката душа. Изложбата беше експонирана в малка отделна зала, непосредствено до двете зали с фотоизложбата на Стефан Джамбазов, и се постигаше търсеното взаимно обогатяване. Изразителните състояния на Андрей сред приятели, колеги, студенти или сам пред природното и духовното битие оживяваха в чудесните фотографии и естествено и логично довеждаха зрителя до това, на което художникът беше посветил живота си – своето изкуство.

Реших да се обърна и към съпругата на Андрей, Олимпия Николова, за 2-3 семейни картини, с които бих могъл да допълня изложбата. По нейна молба написах обяснително писмо до всичките четирима наследници на Андрей Даниел. Неочаквано получих не само отказ за предоставяне на семейни картини, но и категорично несъгласие да се открива изложба от живописни творби. Доводите – тя се намесвала „неетично“ във фотографската изложба на Стефан Джамбазов и по-важното, повторено няколко пъти в разговорите и писмата, беше, че Андрей е „завещал“ на Олимпия Николова да бъде куратор на всичките му бъдещи изложби.
Разбира се, беше изпратено писмо в този дух и до директорката на Варненската галерия Пламена Димитрова-Рачева, която веднага, първосигнално и лекомислено издаде забранителна заповед, чийто финал гласи: „Разпореждам се зала №4, в която са експонирани живописни произведения на проф. Андрей Даниел, да не бъде отворена за достъп на публика и медии“. Рачева направи това дори след като чу от юридическите експерти на Министерството на културата, че нас-
ледниците на художника нямат право да поставят условия и особено да искат затваряне на изложба, след като в нея не участват творби, собственост на семейството, а само такива на общински галерии и частни колекции. Тази недостойна нейна постъпка показва не само липса на компетентност и професионален морал, но за съжаление хвърля тежка сянка върху престижа на Варненската галерия.

Впрочем това не е първата ù забрана и осуетяване на стойностно художествено събитие. Още на шестия ден след встъпването си на директорска длъжност през юни 2015 Рачева забрани провеждането на ежемесечните изложби в художествения музей „Георги Велчев“, които бяха високо ценени и обичани от културната общност цели 18 години. Тя охотно съдейства да се прекрати провеждането на най-мащабния у нас фестивал на визуалните изкуства „Август в изкуството“, за който днес съжаляват много художници в България. Не направи нищо, за да продължи новият качествен артфорум на галерията, наречен „Изкуството като противодействие“, чието единствено издание беше през август 2017. Само ще спомена малката подробност, че тези събития бяха свързани с мен и професионалната ми дейност.
Поради всичко това аз като изкуствовед, дългогодишен музеен уредник и куратор на над 400 изложби у нас и в други страни я призовах да напусне директорския пост на Варненската галерия, който тя незаслужено заема вече цяла година след приключването на официалния 5-годишен мандат. Последната ù постъпка с издаването на забранителна заповед за изложбата на Андрей Даниел е изключително срамна и унизителна и надхвърля всякакви граници на колегиална търпимост.
Случаят обаче повдига и ред други въпроси в художествения живот и музейната практика днес.

Неминуемо инцидентът трябва да предизвика дискусия в професионалните среди на художествените музеи,
за да се обсъдят и дефинират юридически и нормативно проблемите с основанията, правата и границите при намесата и претенциите на наследниците на художниците; запазването на автономността на музеите като културни институти; етическите аспекти и отношения в изложбената дейност и работата на експертите; отговорността на галерийните ръководства и много други проблеми в тази културна сфера.
Още повече че подобни проблеми се споделят с тревога и от специалистите на СГХГ отново във връзка с изложбата и каталога на Андрей Даниел.
Може ли например да се приеме обстоятелството, че само един куратор придобива правото да представя изкуството на определен художник, и то в качеството си на негов наследник, какъвто се очертава казусът с Олимпия Николова? Не се ли възпрепятства по този начин разнообразният и богат изследователски подход към изкуството на толкова значим артист като Андрей Даниел, интерпретацията на различни смислови проекции и дискурси в тематично, пластическо, семиотично и естетическо отношение на неговото творчество? И дали е в състояние само един куратор да понесе такава професионална и интелектуална тежест и отговорност?
По никакъв начин не мога да приема за нормална и логична острата негативна реакция на Олимпия Николова, безапелационното ù нежелание да се открие паралелната камерна изложба от картини на Андрей Даниел. При това без в нея да участва семейна собственост. И без тя да се поинтересува и да види какви платна са събрани. Абсурдно звучи мисълта ù, че изложбата може „да урони доброто име“ на Андрей Даниел. Та това бяха 10 качествени негови картини, закупени през годините от пет сериозни български галерии и от двама порядъчни и некомпрометирани колекционери! Разбира се, допускам опасенията ù, че един провинциален куратор като мен не би могъл да представи подобаващо изкуството на съпруга ù. Но не се ли сблъскваме отново с вездесъщото, себично и ревниво „его“, с неговите глъбинни, скрити нива, болезнени комплекси, неосъзнати проявления и мъчителни метаморфози, така добре описани от Карл Густав Юнг? И не лишиха ли Олимпия Николова и Пламена Димитрова-Рачева културната публика от още една пълноценна и духовна среща с малко познати и прекрасни творби на Андрей Даниел?

Намерението ми като музеен уредник беше да представя чрез двете изложби по възможно по-добър и въздействащ начин личността на изключителен артист и интелект като проф. Андрей Даниел. С изключение на двете дами всички останали разбраха това – всеотдайните Стефан Джамбазов и Зелма Алмалех като автори и инициатори на фотоизложбата, приели с радост идеята за паралелна изложба от картини; любезните и отзивчиви директори на галерии и колекционерите, към които се обърнах; водещи експерти от дирекция „Културно наследство, музеи и галерии“ на Министерството на културата, дали положително становище; авторитетни художници, изкуствоведи и куратори, изразили одобрението си за изложбата и възмущението си от нейното затваряне; специалистите от експертния съвет на Варненската галерия, които официално и категорично се противопоставиха на решението и забранителната заповед на директорката Рачева. Две седмици по-късно тя очевидно осъзна нелепостта на своята постъпка и отмени забранителната си заповед, но до края на изложбата бяха останали само няколко дни. Преживях нещо, което си въобразявах, че вече е невъзможно да се случи в съвременния художествен живот. Твърде много уважавам професията си и не ми е безразлично, когато някой я петни и опорочава. Не трябва да забравяме поучителната мъдрост на стария израз „Sic transit gloria mundi“!

Смислови групи: