Георги Милушев / паметник на Левски в Смолян (детайл)

Уважаема редакция,
Прави чест на вестника навременната и точна реакция по повод паметника на Левски в Смолян. С отчаяние мислех, че никой няма да се отнесе критично и няма да възрази. Текстът с изключително остроумното и находчиво заглавие „Нехудожествена самодейност“ чрез конкретния случай в Смолян поставя един значим и принципен проблем в нашата култура, който като че ли не прави впечатление на никого, не се забелязва, не му се отдава необходимото внимание, не се дискутира и не се прави нищо за неговото разрешаване. Смутен от това, използвам случая да споделя горчиви впечатления, натрупани с години и несрещнали разбиране.

„Съзиданието“ понякога е много по-пагубно и деструктивно от разрушението и пасивността. Необяснимо защо хората смятат, че всичко, което се прави, изгражда, сътворява, е добро, полезно, необходимо, а оттам и задължително красиво. Битува и такъв израз: „ Лесно се руши, трудно се гради“. Но това, дори да е истина, не оправдава необузданата, напориста, ентусиазирана, безкритична дейност на хора, организации, комитети, сдружения и други групи, формирани на чудновати признаци, които със самочувствието, че строят история и култура, предприемат възмутителни начинания, без да се съобразяват с традиции и ценности, с морални и естетически норми. Потресаващо е, че тези действия лежат на една велика злоупотреба с най-съкровените чувства на човека и опъват най-фините струни на неговото искрено родолюбие или лицемерен патриотизъм. Ще се прави черква, параклис, паметник!!! Какво по-хубаво! Кой ще възрази?! Но защо да се направи, къде ще се направи, кой ще го направи, как ще го направи и трябва ли въобще да се направи – не е важно. Щом е черква – хубаво е! Ако някой прояви съмнения по споменатите въпроси, той ще бъда обруган, порицан, заклеймен като човек, който пречи за духовното развитие на нацията. Има такова явление в изкуството, което условно може да се нарече „Съдържанието изяжда формата“. Всеки портрет на Левски – крив, ляв, уродлив, без никакъв художествен вкус, който не само не прилича на Левски, но не прилича въобще на човек, е хубав. Защото е Левски, защото този герой е за нас икона. Всеки портрет на Ленин дори с явни и неоспорими художествени достойнства е лош. Защото е Ленин, защото той е отрицателният герой. Поредното доказателство, че изкуството у нас все още е бръснарска работа, то още си остава в сферата на обслужването… Това превратно разбиране на нещата дава свободата и възможността на всеки самозванец, дилетант, сноб, спекулант, лишен от критичност и самокритичност, да яхне ракетата носител Левски, Ботев, Раковски… и да застане в светлината на прожекторите, като реализира всяка приумица като художествено произведение и велико дело и с нескрито самочувствие да се изживява като герой, патриот, благодетел… Аз пазя „портретите“ на Левски и Ботев от гаражните врати, които бяха публикувани в „Стършел“, и често ги цитирам. В квартала, в който живея аз, от две врати на трафопост ме гледат назидателно и учудено същите Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

От  доста години в Родопите битува една порочна практика, наречена „Дар от набор…“ Това са хора връстници, родени в една и съща година, които се обединяват с идеята да направят нещо добро, събират пари, правят ПЛАСТМАСОВА ограда на някакво стълбище и окачват на нея МРАМОРНА плоча с надпис „Дар от набор  1975“ (годината е произволна и условна). Не случайно посочвам този пример, защото много често мотивите са възмутителни – оградата бързо ще се изпотроши, изгоряла от слънцето, но каменната плоча с надписа „Дар от набор…“ ще остане за археологията. Тези набори се надпреварват да строят, поправят, обновяват, подобряват, облагородяват най често обекти на изкуството и културата и така ги ПОХАБЯВАТ. Похабяват ги, защото в повечето случаи не се съобразяват с никого и с нищо, не питат, не съгласуват, не се консултират, не привличат компетентни специалисти, нямат респект от историческото наследство и доказаната култура и с липса на самокритичност, скромност и смирение правят каквото им дойде на ум. И никой не помисля уместно ли е това, подходящо ли е, художествено ли е, утвърждава ли престижа и авторитета на обекта, или го профанизира и унизява. А,  недай Боже, някой да възрази… Щом се прави, а не се руши – прекрасно е!
В българското изкуство са броени художниците, които са се докосвали до образа на Левски. И това е естествено, защото не всеки има сили за него. Това е показателно, поучително и напомня, че
почитта към Апостола на свободата не е още причина някой да я излее в бронз.

В Смолян има над пет-шест прекрасни художници скулптори и на никого от тях не му е дошло на ум да прави паметник на Левски. Тези хора освен професионалната си подготовка имат морал, съвест, самопреценка, отговорност, гражданско поведение и съзнание за трудността на задачата. Когато се правят паметници на такива велики личности или събития, обичайно се провеждат конкурси, назначават се журита, привличат се експерти, консултанти, прави се обществено проучване, организират се дискусии, проявява се доверие към художници и архитекти… В този смисъл господин Милушев в известна степен е невинен. Има община, има дружество на художниците, съюз на архитектите, клуб на дейците на културата, които биха могли да му подскажат, че това едва ли е по силите му. Дори близки и роднини от скромност и смирение биха могли да го посъветват да експонира бронза в колоритния си двор, но не и на такова обществено място и с такъв претенциозен шум. Аз уважавам господин Милушев, уважавам неговата възраст и бистър ум, физическата му и умствена активност, горещите му родолюбиви чувства, не отричам неговата професионална подготовка, знания и умения, но той като финансист няма да приеме несръчните счетоводни сметки на някой артист, защото, ще каже той, има икономически закони. Но изкуството също не е произвол. То е артистична математика. То също има свои закони, свой съд и присъди.
Но има грешка – има поправка. Има поправка – има прошка. Не е грях както да се прави, така и да се разваля. Отстраняването на нещо лошо има стойност толкова, колкото и направата на нещо хубаво. Забележителният италиански дизайнер Масимо Винели казва, че задачата на художника не е толкова да твори и да създава гениални неща, колкото да се бори с грозното, да не допуска пошлото, да спира нехудожественото. В този смисъл съвсем законни са дискусиите и споровете за нашите паметници, за тяхното минало, тяхното бъдеще и право на съществуване.  Исканията, призивите и намеренията някои паметници да бъдат премахнати, а други възстановени не са само по политически причини, но и по чисто естетически. Разбира се, има логика и нещо лошо да се запази заради поуката, но все пак някаква разумна мярка трябва да има…

Смислови групи: