Сара В.
Галерия (1)

Иван Газдов / Ловци на снега по Брьогел

Изкуството е компенсация, която получаваме от живота за досадното удоволствие от това, че го живеем.
Труман Капоти

Да се рисува след Матис и Де Кунинг по различен начин смятах за невъзможно. Докато не видях ГРАФИКАТУРАТА. Нейната поява е великолепен отскок над вездесъщите и вече отдавна досадни псевдоимпресионисти, псевдоекспресионисти, над прехвалените бебешки драскулки на импулсивистите. Всеки щрих в зрелите графикатури обгражда високоинтелигентно пространство, което конструира уж добре разпознаваеми форми, но представени напредничаво и разчетими само от мозъци и съзнание с културни натрупвания. („Мозъкът допълва целостта“ – виж „Манифест на графикатурата“ от Иван Газдов). Формите са инженерно изчертани – прецизно шлифован графичен диамант с контур, затварящ точна необходимост, при което мръдване дори с милиметър в една или друга посока би променило съдържанието колосално. И подобно на Пикасо, който в „Герника“ е „разпилял изобразителни форми, до които е достигнал“ (твърдение на художника), графикатурата като цялостна картина е място за разпиляване на графични късове, до които Газдов е достигнал. С тази съществена разлика, че вместо ужас, както е при Пикасо, от графикатурите се излъчва необяснима, недостижима и очарователна радост, дишаща и пулсираща в абсолютно авангарден графичен ребус. Изкуството на графикатурата е кавалер на всички минималистични артистични функции. Изрязаната му условност е комплимент за изискаността на сетивата и като ги озадачава, графикатурата ни показва великолепни порции от маски за персонажите си, като с това нагнетява умишлената интрига при тяхното сваляне. А единственото черно обособява рязък контрапункт на низшата повърхностна очна наслада. Графикатурите притежават изключително рядкото качество на изкуството чар, очарование. Предизвикват неосъзнато възхищение и покачват емоцията на общуването с тях, като най-малко важното е сюжетът, а доминира вълшебната графична форма.

Направете експеримент: подредете истински модели от коя да е от композициите на Газдов и ги заснемете. Няма да има и част от ефекта на произведението. Хвърчащата лекота и хуморът, с които дарбата на художника рисува и които заразяват непредубедения зрител, са част от великото усещане при съприкосновението с графикатурата. От емблематичните работи на стила струи памучена еротичност, все едно че гледате едновременно Венера Милоска и корица на VOGUE (кичозните емблеми на различните епохи), своеобразен Y-хромозом от днешния ден.
Марсел Дюшан се отказва да рисува (1923 г.) и твърди, че на добрия художник са му нужни само пет картини. Това, разбира се, е стара неопровержима истина (поне след Вермеер – с около 20 картини), а Газдов има повече от 200, но те са всъщност само една – с разклонения като при персонална кръвоносна система. Гафикатурата има задфасадна дълбочина, налага се да бъде наблюдавана бавно, за да се схване и оцени огромната и качествена художествена надбавка върху миналото изкуство – изпепеляваща, свежа, дестилирана фантазия. Графикатурата е хуманитарен хербарий на вселена от невинност, забодените с желязната карфица на графичната категоричност образи копнеят за бъдещ живот. Неподвижният визуален кантус на видимите знаци разцъфва в симфония на надежда, толкова по-стойностна, колкото са по-чувствителни зрителите.

Съвършен графичен стил от чиста проба графика

– без самоповторения, с бекграунд от огромни графични познания и (каква категоричност) истинско черно сияние на мъглявия хоризонт на световната графика. Графичните деформации са квадративни с прави линии и резки ъгли; заоблени с валчести линии като при петна от разлята вода; пространствени – като че ли осветени отстрани скулптурни обеми; растерни, контурни и още..., като всичко това създава нова конструкция, непозната ни скелетна система, откритие, подобно на стойностите на стила на природния Създател.

Но това, което утвърждава графикатурата като уникален стил, е фамозният цикъл „Кавъркласик“. Тук концентрацията на „l`art pour l`art“ мутира тържествено в „графикатура за графикатурата“. И ако моите намеци, че в графикатурата е важна графикатурата (а не толкова сюжетът), са били немощни гласчета, чиито думи са я разбрани, я не, този цикъл задълбочени интерполации** са несрещани досега ефектни спомени от бъдещето (не по Деникен). И ако ми позволите да кажа фриволно в стил графикатура: „С лекота художникът съчетава като в хаван на магьосник елементи от арсенала на изображението, като ги смесва с вицови подправки и с контролираните експромтни конвулсии на бойните изкуства“.

От всичките работи от кавърите с много висше ниво на внушение ще отделя „Момиче чете писмо“ от Вермеер и „Ловци на снега“ от Брьогел. От пръв поглед Вермеер като че ли е страхотно одялкан. Но в малкото останали черни петна има цялата примамка на иначе кроткия сюжет – мисъл и контраст. Тази прецизно издокарана девойка, защитена в богатата си стая, лети, хвръква чрез чуждите думи в писмото, което чете (или на нас така ни се иска) и това е геният на Вермеер – вместване и в съзнанието на днешния зрител. А девойката може би просто срича сметка за покупка на килим, който незнайно защо слага на маса. Вермеер ни хипнотизира, а вариантът на Газдов ни изстрелва като пилоти на фантазията – това истинско чудо на човешката психика, добре покълнало през изминалите пет века. Очевидно оригиналната картина е пресята на молекулярно ниво и впоследствие месена, докато от топка тесто се извае нов ефектен генетичен образ: много нов, много ефектен, до степен на внушение за очакване на още и още загадки за разчитане не само сега, а и в бъдеще. Разработката на главата на жената е един от редките качествени примери на такава деформация на тази многострадална част от човешката фигура, в която има стресираща интрига (за разлика от тъпите ябълки). Това е внушение за страдаща, озадачена, чувствителна глава, много далеч от заливаните с киселина лица на Бейкън (тази икона на образоблудството).
Друг шедьовър от кавърите е „Ловци на снега“ от Брьогел – картина, ненадминат шедьовър на холандското изкуство от XVI век. Удивително е да се види как буквално с 20-ина черни петна е осъществено цялото тотално въздействие на оригинала: сгърчените от студа ловци; нагазилите в снега изящни ловни кучета; селяните, които се трудят около пращящ в ясния зимен ден огън; отрупаните със сняг къщи и плевници; замръзналото езеро с кънкьорите; жената, която носи наръч съчки по моста. И всичко това доминирано от черния силует на зимния гарван – олицетворяващ цялата обреченост на мъртвия природен сезон, в който хората щъкат като прашинки, ръчкани от надеждата за следващия. Графикатурата е в стихията си – композирането е съвсем различно, но духът на Брьогел, неговото внушение струи от хайку-подобните форми. И това е допълнително удивление. Новите образи не са илюстративни варианти на съществуващите. В тази и в другите интерполации – „Менините“ на Веласкес, „Закуска на тревата“ на Моне, „Вечерен звън“ на Миле, тържествува и се носи с лекота новата визуална култура на нашето време. И странно – от тези черно-бели стерилни листи, създадени с деликатност и мярка, бих казала свръхмярка, ни засипва мощният колорит на всяка една от претворените картини. Което е още една брънка от веригата на художествените загадки на графикатурата.
Акцията на Газдов в Kunsthistorisches Museum във Виена, позиране на автора пред оригинала на „Ловци на снега“ носи заглавието „5 века Брьогел – 5 секунди графикатура“, като в това листче, защипано от пръстите на художника наистина тежат тонове напредък от петвековното развитие на изкуството на изображението. А в петте секунди се е калцирала нова концепция, която още с появата си преди години е нова световна магистрала не само в графиката (да не се подлъгваме от наименованието), а стабилен нов начин на мислене чрез образи – събитие без аналог.

След нагазването в света на графикатурата човек си тръгва потен и въодушевен, неговият ум и сетива са погалени с перо и заковани с пирон. И цветното делнично обкръжение го хвърля в отчаяние, защото вече е станал посветен черно-белник.

А съвсем в характерния хумор на стила ще кажа, че графикатурата решително се намества уютно под прочутия юрган на Раушенбърг (Венеция, 1954) и си отдъхва на завет, както се полага на наследник и по-млад роднина на модерното изкуство на XX век. А и юрганът най-после да свърши нещо полезно.
 

* Magical Mystery Tour – наименование на известна песен на състава „Бийтълс“ (б.пр.)
** Интерполация – вариация с добавка

Смислови групи: