30 септември – 13 октомври 2020
галерия „Астри“, София

Точно преди три години, на 30 септември 2017, Милена Матева се завърна в България, за да открие първата си самостоятелна изложба. След двадесетгодишно отсъствие от артистичния ни живот всички я откривахме наново. Непозната за младото поколение и изненадваща за тези, които добре помнеха и обичаха нейните картини. Изложбата тогава беше събитие.
Тази есен Милена отново е тук чрез своето изкуство. Само че този път носталгичната нотка е още по-силна поради невъзможността за физическо присъствие на художника. И поради естеството на времето, в което са работени трите представени в изложбата серии – времето на изолацията от 2020, разбира се.

В кореспонденцията ми с Милена през тази особена година я попитах за начина ѝ на работа, за интелектуалния процес, предхождащ създаването на едно произведение, за мотивите ѝ за интерпретиране на една или друга тема. Ето какво ми написа тя:
„Всъщност аз първо рисувам картината и след това мисля защо съм я направила точно по този начин... Или по-скоро, когато рисувам, мисля на един език и след това я превеждам на друг. Много ми се иска крайният резултат да няма нужда от обяснения, още повече когато става дума за изкуство.

Тази изложба включва последните ми работи, правени в периода на изолацията. Оказа се неизбежно темите да са свързани с новата реалност.
Серията „Всеки ден е неделя“ е предизвикана от личния ми опит. Карантината в Испания беше много строга и всеки беше сам със себе си повече от нормалното. Изведнъж животът спря. Благодарение на технологиите все пак бяхме в контакт с близките си хора. В тези включвания ми се стори интересно, че почти винаги бяхме в легнало положение. Така че в тези картини полегналите жени сме моите приятелки, аз самата, а и всички, които са имали тези моменти на почивка, меланхолия или просто усамотение.

Серията „Фасади“ донякъде също е повлияна от изтеклия период. По принцип фасадите на сградите винаги са ми били интересни. В последните месеци всеки беше свързан с дома си повече от друг път. Улиците бяха празни, но сградите станаха по-живи. Нощно време светеха повече, виждаха се хора по прозорците и терасите, което обикновено не се случва често. Тези картини могат да се свързват в различни композиции, хоризонтални или вертикални, така че всеки зрител може да участва в създаването на крайния резултат.

Каквото и да се случва, каквито и промени да стават, любимата ми тема през последните години не е забравена. В серията „Пейзажи“ сега природата е с още по-засилено усещане за отдалеченост. Може би по-точно заглавие на серията би могло да бъде „Далечни пейзажи“; в урбанистичния начин на живот природата е все по-далечна и все по-желана.“
В новата си изложба, наречена на името на един от циклите в нея – „Всеки ден е неделя“, Милена показва около 20 произведения (акрил върху платно или дърво), разделени в три цикъла. Общото в тях е не само отрязъкът от време, в който са рисувани.

Темата за особената чувствителност на градския човек,

отдалечен от корените си, е засегната от различни ъгли. От дръзкото наблюдение на личността („Всеки ден е неделя“), погледът преминава през средата на обитаване („Фасади“) , за да достигне тотално физическо и духовно освобождаване („Пейзажи“). Вкусът на възможната свобода, независимо къде и как, е осезаем.