Любен Зидаров / Парижки автопортрет
„Обратна хармония“ – Любен Зидаров в галерия „Нюанс“
Книгата е писателят, който я пише, картината е художникът, който я рисува. Не можеш да се скриеш зад това, което правиш. Така е и с градовете. Париж е рисуван от стотици художници. В картините на Любен Зидаров той е уникален – това е неговият Париж, в тези картини е той самият. Неговата спонтанност, широко отворени очи към света, едновременно детски невинни и мъдри. Чистотата на цветовете, ритъмът на нещата – как времето протича в пространството. Познаваш веднага, че картината е негова по способността му да изкаже най-важното, като заличи от погледа всичко останало, като уедри формата, като вмести в краткостта усещането за яркост, за простор, за спускане и изкачване, за повторение и различност, за рязко прекъсната монотонност, за изгряване на един цвят, който зазвучава над останалите с ясен глас. А също и по чувството за хумор и най-вече самоиронията, която бележи осъзнатото съотношение между човешкия ръст и необятността на света.
В този град на изобилие на изкушения за погледа художникът спонтанно избира най-ценното за себе си. Не се разсейва между мостове, църкви, минувачи, букинисти, дворци, кафенета по тротоарите. Интересуват го къщите – подредени една до друга в правите редици на булевардите, или разделени от лъкатушна улица, която се спуска надолу по хълма на Монмартър. Между типичните бели необарокови сгради с метални покриви, проектирани от Жорж Осман, се крепят все още средновековни, чиято фасада с островръх покрив е прорязана от дебели греди - ето как времето и тук е оставило своя разказ.
Художникът си тръгва от Париж за втори път и отнася със себе си своя спомен: Аз в този град някога и Аз в града сега. Подредбата на изложбата фокусира вниманието върху единствените картини, в които централна фигура е човекът. Две посещения, два автопортрета. Но разстоянието между първата и следващата картина е протичане на години живот. Мястото не е същото, нито художникът.
Художникът си тръгва от Париж за втори път и отнася със себе си своя спомен: Аз в този град някога и Аз в града сега. Подредбата на изложбата фокусира вниманието върху единствените картини, в които централна фигура е човекът. Две посещения, два автопортрета. Но разстоянието между първата и следващата картина е протичане на години живот. Мястото не е същото, нито художникът.
Градът е фон на ироничния автопортрет от младостта
– тук моделът е самонадеян, оптимистичен, дошъл е да завладее Париж. Зад него къщите са тъмносиви, състарени от времето. При второто посещение Париж е подмладен, изчистен, къщите са бели, небето – оптимистично синьо. Художникът е разменил с него възрастта си. Очите през слънчевите очила са все така небесносини, но изражението е скептично. Вече не е завоевател, примирен е, че не би могъл да бъде. И линиите продължават разказа в останалите епизоди от пътешествието из улиците – ту категорично прави, ту свободно и артистично отклоняващи се. Изскачат рязко върху цветните петна като вметнати реплики в променливия ритъм на разказа за разходката – из един град и през времето.
Преминавам от картина към картина и започвам да се питам къщите ли пътуват, или аз край тях. Разхождам се из града през очите на Любен Зидаров. Партньорство на удвоения поглед, удвоено осъзнаване на радостта от красотата. Това вълнение е подарено от един голям художник, от богатия свят на един човек, който усеща как нещата живеят за нас и вътре в нас. Когато рисуваш, пишеш, танцуваш, онова, което надскача материята на боите, на думите и движенията, е продължението в другия. То е разгръщане в него и когато се случи, издига и понася над реалността.
