Галерия (1)

Златю Бояджиев / Баба и внуче, 1940, маслени бои, платно 89/73, НГ София

„Византийското изкуство никога няма да бъде същото“ – така завършва един от най-изтъкнатите американски византинисти Робърт Нелсън своя статия, публикувана през 2015 г., с екстравагантното заглавие „Модернистична Византия/Византийски модернизъм“, в която разглежда западноевропейското изкуство от първите три десетилетия на XX в. през една, така да се каже, „византийска“ призма. Той започва, разказвайки за въодушевлението, обзело Густав Климт след посещението му през 1902 г. на Равена и базиликите „Сан Аполинаре Нуово“ и „Сан Витале“. Доколко са въздействали върху него мозайките от двете църкви проличава от започната още през 1903 г. работа върху картината „Портрет на Адел Блок-Бауер“, която според Робърт Нелсън е показателен пример за

прилагането на византийския визуален език в изкуството на модернизма

в Западна Европа, което пък от своя страна довежда до още редица други „византийски“ проявления през следващите десетилетия.

В самото начало на XX в. художниците, работещи на Балканския полуостров, имат не по-малък интерес към средновековното религиозно изкуство, което обаче първоначално не се изразява в заимстване на визуалния му език, какъвто е примерът на Запад. Във времето, когато Климт създава „Портрет на Адел Блок-Бауер“, редица български зографи все още са получавали иконописни поръчки, които макар и безкрайно „модернизирани“, имат в наследство средновековната иконописна традиция, далечно свързана с Византия. Изследването на този твърде интересен период от развитието на българското изкуство след Освобождението е в основата на изложбата „Иконата – символ и образ в модерното българско изкуство“, експонирана на втория етаж на СГХГ. Кураторът на изложбата Любен Домозетски обединява в общите рамки на своя кураторски проект произведенията на автори, работили между 1878 и 1989 г., като Йозеф Питер, Йозеф Обербауер, Борис Денев, Николай Ростовцев, Цанко Лавренов, Дечко Узунов, Цанко Лавренов, Георги Данчов, Иван Пенков, Иван Лазаров, Данаил Дечев, Иван Милев, Лика Янко, Иван Вукадинов и др., инспирирани от иконата. Това присъствие на най-почитания християнски култов обект е изразено в различни степени и чрез различни подходи. В една част от произведенията на българския модернизъм иконата е представена като част от интериора на църквите, маркираща сакралното пространство на храмовете. Другаде иконата е реалия, използвана от художниците в представянето на различни сюжети с религиозен характер, а една немалка част от показаните произведения използват визуалния ѝ език, което не само че не омаловажава нейното значение, а го подчертава още по-силно. Акцент в експозицията са изключително рядко показваните пред публика произведения на Златю Бояджиев „Баба и внуче“, Иван Вукадинов „Материя и време IX“, Иван Лазаров „Св. Иван Рилски си строи манастир“, поставени в центъра на изложбената зала.

Изложбата е придружена от богато илюстриран каталог с текст, чрез който кураторът дава възможност на публиката за едно по-пълноценно осмисляне на изложбата, акцентирайки върху основни проблеми и специфики. В самото начало на текста се уточняват принципите на подбор на творбите, ориентирани „в търсене на отговори за това как модерните художници възприемат и интерпретират иконата в своите произведения, каква е символната ѝ стойност, как средновековната и възрожденска образност и естетика въздействат върху художествения език на модерните автори“, но се обръща внимание и на „темата за интереса към християнското, религиозното и най-общо към духовното“. Кураторът подробно се е спрял върху всички ключови моменти – от ранните рисунки на Йозеф Обербауер и Йозеф Питер, през живописните платна на Иван Пенков, Цанко Лавренов и Иван Милев до рецепцията на художниците за иконата, създали свои произведения в последните десетилетия на предходния век като Валентин Ковачев, Светла Георгиева, Лика Янко, Иван Вукадинов.

Проектът на Любен Домозетски повдига множество въпроси не само пред широката публика, но и сред историците на изкуството, което е белег за актуалността на представената проблематика. За разлика от Западна Европа, където в началото на XX в. ползването на византийския визуален език е по-скоро завръщане към изкуството на „тъмното“ Средновековие след едно не кратко прекъсване, ситуацията на Балканите е съвсем различна. Въпреки че художниците по същото това време имат не по-малък интерес към иконата, а заедно с нея и към Средновековието, в модерното българско изкуство тя продължава да присъства първоначално като белег на културната идентичност на българите, а едва по-късно и като чисто визуално усещане. И накрая, ако е възможно да бъде перифразиран Робърт Нелсън, би могло да се каже, че с изложбата „Иконата – образ и символ в модерното българско изкуство“ разбирането за иконата в българското изкуство никога няма да бъде същото.
 

Смислови групи: