Галерия (3)

На 7 август 2023 Рангел Стоилов – Бачо (1936 – 2023) щеше да навърши 87 години. Отиде си в пълно съзнание, въпреки тежката болест остана гордо изправен до последния си дъх. Имаше силния дух да преодолее всички изпитания, поднесени му от съдбата, а накрая да устои на страха пред онова, никому неизвестно отвъд-битие, което му предстоеше. Два или три дни преди да издъхне, седях до него и разтривах ръцете му. Не знаех как да облекча по друг начин сковаността му. И никога няма да забравя колко леки и крехки бяха станали тези някога силни резбарски ръце!

Рангел Стоилов е в с. Огняново, Пазарджишко. След отказа на баща му да се подчини на новата комунистическа власт получава отрицателна характеристика от партийния секретар в селото и не го приемат в гимназия. Следват години на лишения и тежък физически труд като общ работник, бояджия, шлосер, оксиженист, монтьор. През 1957 най-сетне завършва Първа смесена гимназия в Пазарджик. През 1959 – 1960 служи в школата в Сливница, където в израз на уважение войниците го наричат Бачо. С това прозвище става известен и сред състудентите си във ВИИИ „Н. Павлович“, където след упорита подготовка през 1962 е приет дърворезба при проф. Асен Василев. С голяма обич говореше за първия си учител Ангел Методиев, „първият жив художник, когото е видял“, с чиито напътствия овладява етюдното рисуване. В академията наред с основния курс посещава и други ателиета, едно от които на младия асистент Величко Минеков, защото иска да умее всичко, да прави живопис с живописците и да скулптира със скулпторите. През 1963 с Асен Гицов организират практика в Родопите, където рисува пейзажи с маслени бои и пастели. Заедно с по-младия си колега Антон Дончев правят копия на дърворезбени елементи от тревненските майстори резбари. През 1967 в салона на академията излага дипломната си работа „Махия“ („Укротяване на бика“), а академичното жури високо оценява смелото композиционно решение с фигури в динамични пози. Завършва с „Отличен“ и вече като дипломиран художник се установява да живее в Пловдив. Докато ръководи на Ателието по реставрация към Старинен Пловдив (1972 – 1975) подготвя първата си изложба (1975, Стария Пловдив) с релефи със стилизирани композиции с човешки фигури („Танц“, „Семейство“, „Утро“, „Майчинство“, „Песента на Родопа“). Вдъхновявят го кубистичните търсения на Пикасо, овалните форми на Хенри Мур, работите на Бранкузи и Задкин. Проектира и изпълнява творби, свързани с църковното изкуство, като вратите и тавана в трапезарията на Митрополитския дом на Пловдивска Света Митрополия и дърворезбен кивот в църквата „Св. Йоан Предтеча“, Брацигово, произведения със светски характер като релефа „Свободата – април, 1876“, мощехранителница за костите на убитите през Априлското въстание в Клисура, дърворезбени тавани в Балабановата къща в Пловдив и Фратьовата къща в Сопот, релефи, пана за интериори и фасади („Семейство“ и „Етнография“, ГХГ – Пловдив; „Орфей“, ХГ – Смолян; „Плодородие“, Музей – Троян; „Пиета“, Музей – Белово; „Тракия“, Институт по тютюните, Пловдив, кметството в Смолян, входна врата за курорта „Дюни“ и др.).

Впечатляващи са фигурата в камък на Ласло Наги в музея в Смолян, носещ името на поета, серията от 50 пластики за изложба в Онтарио по покана на френския културен аташе в Канада, представена във втората му изложба (1983, Пловдив). В тези пластики

одухотворената, опоетизирана материя на дървото

преминава отвъд природната форма и се превръща в кристализирала идея, а човешката фигура – в средство, чрез което изразява естетическите си и философски идеи. Те са документирани в редица интервюта и в сборника със сентенции „Записано на камък“ (2006). Една от най-интересните му концепции, залегнала в основата на пластичните му търсения, е за изпразването на формата, разглеждайки нейното гъвкаво движение като кухина, изявяваща празното пространство, което той наричаше „присъствие в отсъствието“.

Още от студентските години бе много близък с Димитър Казаков – Нерон. Години наред споделят творчески планове, пишат поезия или свирят с кавали и дудуци, връщат се към детството и селските си корени. След загубата му през 1992 баща ми дълго се чувстваше осиротял духом. Спомените си за него издаде в книгата „Нерон – какъвто го познавам“, 1999. През 2010 излезе и поетичната му стихосбирка „Отломки светлина“. Сърдечно приятелство поддържаше с английския пътешественик Тим Северин, на когото подари една от емблематичните си малки пластики – „Орфей“.

Рангел Стоилов участва във всички ОХИ и изложбите на Групата на пловдивските художници, организира самостоятелни изложби: София (1994), Сан Паоло, Бразилия (1996), Бад Закса, (2001), Херцберг (2003), Германия. В Балабановата къща (2004) показва скулптурни портрети на личности от своя приятелски кръг, на композитора Иван Спасов, писателя Генчо Стоев, пианиста Георги Петров, оперната прима Гена Димитрова и др. През 2006 в Пловдив голяма ретроспектива събра знакови творби от всички периоди в творчеството му. За цялостния му принос към българската култура и града, в който живя и твори, е удостоен с наградата „Пловдив“ 2007. Гордееше се, че негови творби се намират в Англия, Германия, Франция, Русия, Канада, Бразилия и че е член на СБХ, не само защото получи подкрепа от съюза през последните години, но и защото се чувстваше част от това общество. Всичко за него се сливаше в един общ храм на изкуството, където, както казваше, „чрез душата на художника откриваш своята душа“.

Любомира Стефанова, дъщеря на художника

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 05/ 2023, с. 77
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук:

Смислови групи: