Рафи Шехирян / без заглавие
9 – 31 юли 2021
Художествена галерия – Варна
За по-младите изследователи на съвременното българско изкуство името и творчеството на Рафи Шехирян са почти непознати. През 1987 бяха единствените две изложби, които той и съпругата му Галина Шехирян представиха в България. Първата беше в София, в галерията за млади художници на ул. „Раковски“ 108 с куратор Филип Зидаров, а втората се състоя два месеца по-късно, през юли, във Варна, в залата на СБХ с мое кураторство. И двете събития (наистина бяха такива) предизвикаха силен отзвук в професионалните среди и показаха много различно и необичайно за тогавашната ни художествена ситуация изкуство. Картините на Рафи не се приемаха в големите национални изложби. Това беше една от причините, които принудиха двамата година по-късно да емигрират от България и да се установят в Ню Йорк. От 10 години Рафи не е сред живите и този трагичен факт придаде допълнителна стойност на ретроспективната му изложба във Варна, която успях да представя отново през юли, 34 години по-късно.
Рафи Шехирян завърши Националната художествена академия през 1981 и стана част от новото силно поколение в българското изкуство тогава. Негов професор беше един от големите и свободомислещи творци, Марин Върбанов, който високо оценяваше таланта и интелекта на своя студент и му даваше пълна свобода. Още дипломната работа на Рафи беше впечатляваща концептуална инсталация – висока колона от полирани метални цилиндри, пресечени зигзагообразно от черна текстилна лента. Тази модерна, чиста и категорична творба, пълна с философски дискурси и универсален смисъл, беше грубо и напълно отхвърлена от тогавашния рецензент и сегашен професор Димо Балев, но беше възторжено и страстно подкрепена и защитена от големи творци като Иван Кирков и Марин Върбанов, както и от двама завършващи студенти – от мен и Орлин Дворянов. Разигра се много поучителен и скандален за онези времена и порядки спектакъл.Още като студент Рафи Шехирян се занимаваше с живопис и, непонасящ нормите на тоталитарното общество и изкуство, се стремеше да култивира в себе си модерно мислене и изразяване. Само няколко години след завършването на Академията той вече беше постигнал стилова индивидуалност, и то необичайна, неконвенционална, извън приетите и наложени естетически канони. Ерудиран и склонен към философско мислене, той притежаваше способността да създава стройна и непоклатима естетическа основа на своите търсения. В началото се обърна към абстрактно-експресионистичната живопис, в която свободно изразяваше темпераментната си и чувствена природа. След кратък период на импулсивни, хроматично-звучни и емоционално-наситени изображения той премина към абсолютно противоположна като стил образност. Появиха се условно наречените „чертежи“, които са изключително своеобразни и нестандартни за художествената ни култура. В тях е създадена изчистена от всичко конкретно знакова структура не на нещо друго, а на човешки и обществени отношения. Тези странни, свръхпрецизно и рационално разграфени и изрисувани с туш и рапидограф „картографии“ са аскетични като цвят и най-често са черно-бели. Те въздействат с категоричната линеарна ритмика, с изяществото и финеса си, с поразителното си въображение. Особени абстрактни фигури в ясно разграничени зони обозначават движения и стълкновения, единичност и общност, бунт и самота, затваряне в рамки, разчупване на граници, доминация на власт, преклонение и подчиненост, процесии и ритуали. Разпознава се и фалическото, а цялата сложна композиция е пронизана от ритъма на линеарните форми и структури.
Тези абстрактно-имагинерни изображения, разположени изцяло в плоскостно пространство, представляват лично негова,
оригинална азбука на взаимоотношенията и състоянията в света.
Те са неговите персонализирани, концептуални „документи“ за живота му в тогавашното несвободно тоталитарно битие. Те са символично и кодирано образно писмо, което е достатъчно ясно, за да бъде разчетено. В съвременното българско изкуство не се открива нищо подобно на стиловото своеобразие от „чертежите“ на Рафи Шехирян. Тази уникалност е рядко постижима и е доказателство, че художникът е сред първите новаторски личности в най-съвременния период на визуалната ни култура. През 1985 Рафи Шехирян преминава към нов стилово-пластичен маниер на изразяване и променя абстрактно-конструктивистичното, знаково-концептуалното и рационално-философското интерпретиране на света от своите неподражаеми „чертежи“. Творбите му отново са своеобразни картографии, но вече на друга, по-природна и по-одушевена среда с по-конкретни очертания, среда, погледната отгоре, отвисоко. Тези многобройни рисунки и картини са като фрагменти от земна повърхност с безкрайно, отворено пространство. Светли и празнични, в тях се очертават контурите на пътища и човешки обиталища и по детски се разиграват радостни сцени.
Наслаждението от общуването с природата и човешките градежи, артистичната игра и поетичното съзерцание доминират в тези творби и поднасят искрящата си белота като образна и интелектуална антиномия на един тягостен, сиво-черен период на метафорична рефлексия на тъмните житейски и обществени състояния. Дълго търсени и продължително уплътнявани са картините на Рафи, за да ни подарят едно деликатно, изтънчено живописване и да ни заблудят, че са направени на един дъх. След 1990, когато Рафи Шехирян живее вече в Ню Йорк, изкуството му приема нова стилова и смислова метаморфоза. Художникът се вглежда в дълбинните душевни състояния, в подсъзнателните импулси и психичните терзания на хората от улиците и метрото на огромния мегаполис. Разпознава белезите на самотата, неудовлетвореността и безнадеждността в напрегнатото съвременно битие, открива бездните на духовното опустошение, а и посочва понякога символичните знаци на смъртта. В тъмните хармонии на един особен и сериозен неопримитивизъм той се стреми да въплъти драматичните тонове на един човешки свят, разтърсван от екзистенциални колизии, крушения на надежди и идеали, и от все по-фаталното усещане за загуба на човечността и свободния дух.
Безусловно Рафи Шехирян е философът мъдрец в българското съвременно изкуство, който не може да бъде пренебрегнат или забравен.
