21 юни – 9 юли 2022
СБХ – Шипка 6, зала 1B
Водата – тя присъства доминиращо в изложбата на Ива Владимирова като проблясваща река под моста или като завихрящи се вълни в морето. Непрестанно движение, непрестанна промяна, която превръща устойчивостта в илюзия. Или, продължавайки с прозренията на Хераклит: „И двамата стъпваме и не стъпваме в една и съща река. Ние сме и не сме“. Този екзистенциален въпрос е поставен и дискутиран в картините на Ива в наситена емоционална живописност. Тя понякога увлича навътре в морето край магичните брегове на Яйлата или на Хърватия чрез мощни, непокорни, дълги мазки във виолетови, сини и земносиви цветове. Те разказват за дълбини – на морето, на душата, на Сътворението?
Има и друга вода – тази на реката, която трепти с люспести цветове, течаща под моста. Но в нея се отразява и този мост – плоскост, която пречи да видим небето...
Ива Владимирова / Нещо се случва в залата на музея
Много и интензивни са асоциациите и мислите, които идват, когато разглеждаме картините на Ива Владимирова. Това е нейната двадесета самостоятелна изложба. Тя не е изневерила на експресивната стилистика и на преливащата емоционалност. Преливаща, но накъде? Към нас, навън, или напротив – навътре? Има в овладяването на формата впечатление за вътрешна борба, понякога неистова, обезпокояваща, но друг път затихваща и изхвърляща изведнъж от хаоса на виолетово-охровата палитра някой изблик, който като червеното петно на Търнър по време на вернисаж организира картината и я прави да грее. Именно в хода на тази борба картината се затваря за зрителя и авторът се отдава изцяло на единоборството с Ангела (Битие 32:24–30), след което понякога е благословен с успокоението на мига на победата. Такава хармония излъчват картините в сиво-бяло с жълти бликове, които отпращат нашите визуални спомени към благородните творби в гризайл (en grisaille) от ХVІІ – ХVІІІ век.
Има и една изцяло графична творба с въглен, един купол, който
категорично изявява структура и пространство.
Виждаме го мултиплициран в цвят в куполите на Софийската централна баня, сега Музей за историята на София, които обаче звучат като църковни куполи, сред които се появяват малки, нежни, прозирни розови ангели. Един от тях излиза от колоната, която, както знаем, символизира Христос. Дали да свържем с тази християнска образност Разпятието, в което автопортретни черти проникват през лицето на Богочовека? Разпнатата фигура – един сюжет, който би могъл да бъде определен като банален, ако не се повтаряше отново и отново в съдбовната неизбежност на „Всеки носи своя кръст“ и не придобиваше по този начин неизменна уникалност.
Ива Владимирова / от изложбата
Интересно е присъствието на жълтия цвят в картините. Често той се явява като блик, като цветови акцент на светлината. Но в картината с колесницата се излива като златен поток. Отново река! Златото като магичен метал, свързан с безсмъртието и богоизбраността в античната култура съвсем естествено се появява в картините с интериор от античните зали в Музея на София. Но и в картините с християнска тематика, за да ни напомни за златните фонове на византийските мозайки и оттам да прехвърли своята
трансцендентна загадъчност в няколко абстрактни картини.
Това благородно жълто присъства редом с преобладаващото синьо в пейзажи с вода, светли, радостни и просторни, които ни връщат към колорита на някои първи изложби на Ива Владимирова. Връщат ни назад или все пак отново ни теглят напред, към така желаната от всички ни светлина, която с всяка изминала година ние виждаме с някой нов цветови нюанс и частица придобита мъдрост. Отново чуваме Хераклит да казва: „Всичко съществуващо се движи и нищо не остава едно и също“ (Платон, „Кратил“, 401d)
Юлия Вълева
+++
Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 03 / 2022, 55 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук:
